В града на „Ювентус“ е музеят на седмото изкуство, който предлага и панорамен асансьор до върха
Ако съдбата беше филмов сценарист, тя със сигурност щеше да избере Торино за своя най-мащабен декор, а в центъра на кадъра щеше да постави Моле Антонелиана. Сградата, която започва като молитва, а завършва като безкраен кадър от филм. Когато човек застане в подножието на това каменно чудовище, което пронизва италианското небе със своя остър шпил, първото чувство не е възхищение, а чист, неподправен световъртеж. Иронията тук е по-плътна от пиемонтско вино, защото това, което днес целият свят познава като най-високия музей в света – издига се на 167 метра, всъщност е паметник на една неосъществена религиозна амбиция и на архитектурния инат на един човек, решил да се състезава с облаците.
Често туристите, подведени от звучното име, се питат дали това не е някакъв гигантски търговски център от старата епоха, но истината е далеч по-метафизична. Моле не е мол за дрехи и парфюми, а моле за душата на киното, където вместо псалми ехтят репликите на Фелини, а вместо икони светят кадрите на Мерилин Монро.
Всичко започва в главата на архитекта Алесандро Антонели, чийто размах би накарал дори съвременните строители на небостъргачи да се почешат по главата. Първоначалният замисъл е бил скромен в сравнение с финалния резултат – еврейската общност в Торино е искала синагога, която да символизира новата им свобода след обединението на Италия. Антонели обаче не е човек на малките жестове и започва да добавя етаж след етаж, купол след купол, докато бюджетът се стопява, а търпението на поръчителите се изчерпва напълно. В крайна сметка сградата е завършена като монумент в чест на крал Виктор Емануил II, превръщайки се в най-високата зидана конструкция в Европа за онова време. Този архитектурен преврат е само началото на една дълга трансформация, която отвежда Моле Антонелиана до статута ѝ на световна столица на кинофилите, където всеки квадратен сантиметър от 167-метровата кула е напоен с история и светлина.
Докато светът е раздиран от пожарите на Втората световна война, една изключителна жена, Мария Адриана Проло, решава да започне своята тиха битка за паметта. През юни 1941 година, сред звуците на сирените за въздушна тревога, тя поставя основите на това, което днес наричаме Национален музей на киното. Трудно е да си представим как в онези мрачни години, докато бомбите падат над Торино, тя е събирала стари афиши, прашни филмови ленти и причудливи оптични уреди от зората на кинематографа. С помощта на легендарния режисьор Джовани Пастроне, създателя на колосалната “Кабирия”, тя превръща своята страст в мисия, спасявайки от забвение артефакти, които по-късно ще станат гръбнакът на музея. Първоначално експонатите са приютени скромно в една от залите на кулата, сякаш самата сграда е чакала своята истинска съдба да се разгърне под нейния купол.
Корсетът на Мерилин Монро
Пътят на музея през десетилетията е достоен за драматичен сериал – от първата постоянна експозиция в Палацо Киаблезе през 1958 година до фаталния пожар в градското кино през 1983-а, който принуждава институцията да затвори врати за дълго. Смъртта на Мария Проло през 1991 година не слага край на мечтата ѝ. Напротив – в навечерието на 100-годишнината на киното градската управа взема смелото решение да върне колекцията там, където тя принадлежи. След мащабна реконструкция и адаптация, водена от швейцарския сценограф Франсоа Конфино, през юли 2000 г. Моле Антонелиана официално отваря обятията си за Седмото изкуство, превръщайки се в жив организъм, в който архитектура и кино се сливат в едно неразривно цяло.
Преживяването вътре в музея е всичко друго, но не и класическо разглеждане на витрини.
Конфино е проектирал пространството като спирала, която се вие нагоре по вътрешните стени на кулата, наподобявайки размотаването на филмова ролка. Пътешествието започва от “археологическия” етаж, където посетителите се потапят в света на светлинните игри и магическите фенери от 17-и век.
Тук не просто се гледа, тук се взаимодейства с историята. Могат да се въртят дръжките на стари зоотропи, да се наднича през малки визьори и да се усети онази почти детска радост от първите движещи се картинки. Това е праисторията на мечтите, където китайските сенки и стробоскопите са проправяли пътя към големия екран.
Панорамният асаньор отвежда към върха на сградата.
Сърцето на музея обаче е Залата на времето – грандиозното централно пространство под купола, което прилича повече на катедрала на светлината, отколкото на музейна зала. Тук атмосферата е сюрреалистична. Хората не крачат забързано, а лежат в червени шезлонги, вперили поглед високо нагоре, където върху вътрешната повърхност на купола се прожектират класически филмови фрагменти. Около това ядро са разположени “параклисите” на жанровете. Това са ниши, посветени на уестърна, научната фантастика, комедията и ужаса, като всяка една от тях е декорирана с артистична прецизност. В параклиса на ужасите сенките на Носферату преследват въображението, докато в съседната ниша се усеща прахта от италианските спагети-уестърни. Именно тук се вижда огромната статуя на бог Молох от “Кабирия” – езическо чудовище с отворена паст, което напомня за величието на ранното италианско кино.
Колекциите на музея са истинска съкровищница за всеки, който е бил докоснат от магията на екрана. Тук не просто се съхраняват предмети, тук се пазят спомени. Един от най-големите магнити за публиката е черният дантелен корсет на Мерилин Монро, предмет, който носи в себе си целия блясък и трагизъм на Холивуд. Гледката на тази лична вещ, изложена сред италианските тухли, създава странен, но красив контраст.
Не по-малко впечатляващ е ковчегът на Дракула от класическата екранизация с Бела Лугоши, който стои като безмълвен свидетел на раждането на хорър жанра. Тези експонати не са просто реквизит, те са част от споделеното подсъзнание на човечеството.
В архивите на музея се съхраняват стотици хиляди снимки, сценарии и над 300 000 плаката, които проследяват еволюцията на визуалната реклама през годините. Личните вещи на Федерико Фелини, сред които неговата легендарна черна шапка и червеният му шал, са изложени като свещени реликви, напомняйки за времето, когато италианското кино диктуваше световните стандарти за красота и стил. Сценарият на “Кръстникът II” с ръкописните бележки на Копола пък предлага поглед към творческия процес зад една от най-великите саги в историята. Всичко това превръща посещението в музея в интимна среща с титаните на екрана, разказвайки истории, които са по-силни от времето.
Торино не е просто домакин на този музей, той е неговата рождена майка. В началото на 20-и век, докато местният “Ювентус” мачкал наред и градял името си на световен колос, а произвежданите в града коли ФИАТ завземали Италия, градът е бил италианският Холивуд, мястото, където са се снимали най-мащабните продукции на епохата. Разходката из Моле Антонелиана напомня именно за това златно време, когато по улиците на града са се разхождали филмови звезди и гениални оператори.
Днес, с над 800 000 посетители годишно, музеят продължава да бъде фар на културата, привличайки хора от всички краища на света, които търсят магията на Седмото изкуство.
Освен експонатите, Моле Антонелиана предлага и друга изложба – тази на Торино. Едно от най-екстремните и вълнуващи преживявания е панорамният стъклен асансьор. Той е инженерно чудо, което изглежда като излязло от филм за бъдещето. Съоръжението е прозрачна кабина, висяща на стоманени въжета в самото сърце на кулата, без никакви видими опорни релси. Въпреки това пътуването, което трае точно 59 секунди, е сигурно като Микеле Ди Грегорио, вратаря на “Ювентус”. Докато асансьорът се издига през празното пространство на купола, посетителите виждат под краката си как Залата на времето се смалява, а хората в шезлонгите се превръщат в малки червени точки. Това е вертикален полет, който предлага уникална перспектива към вътрешната архитектура на Антонели, разкривайки сложността на зидарията и смелостта на неговия проект.
Накрая асансьорът отвежда пътниците до Темието, малкия храм на върха, откъдето се излиза на панорамна тераса. Гледката оттам е награда за смелостта. Торино се разстила като на длан, с неговите геометрично правилни булеварди, барокови площади и сребристата нишка на река По. В ясен ден Алпите обгръщат града със своите снежни върхове, създавайки естествена рамка, която кара човек да се чувства като герой в епичен финал на филм. Това е момент на съзерцание, в който градът и планината се срещат в една безкрайна хоризонтала, а вие стоите на върха на най-високата точка, сякаш сте докоснали самото небе.
Напускайки сградата под светлините на вечерните прожектори, които осветяват шпила ѝ, човек неминуемо се чувства променен. Моле Антонелиана е доказателство, че мечтите, дори и архитектурните, могат да променят формата си, но никога не изчезват. Това, което е трябвало да бъде храм на една вяра, днес е храм на една обща страст – киното. И докато Торино потъва в синкавия здрач на Пиемонт, кулата продължава да стои там, висока и горда, пазейки сенките на миналото и светлините на бъдещето в една безкрайна прожекция под звездите. Ако някога имате път натам, не пропускайте този вертикален сън, защото в него всеки от нас може да открие своя собствен филм.
От върха се вижда цяло Торино.
