В далечния Изток технологичните гиганти Япония и Китай мерят амбиции в железопътно съревнование, което напомня научна фантастика повече, отколкото транспортна политика, пише Флагман.
Японският маглев L0 все още държи рекорда за най-бърз влак в света – 603 км/ч. В ежедневна експлоатация достига 500 км/ч, което съкращава разстоянието между Токио и Осака – около 500 километра – до 1 час и 7 минути.
Китай обаче се готви да атакува рекорда със своя нов маглев, разработен от CRRC. Страната вече има Shanghai Maglev – проект на Transrapid International (Siemens и Thyssenkrupp), който развива 430 км/ч между летище „Пудун“ и центъра на Шанхай. Но Китай не обича вторите места – предпочита върховете, дори когато става дума за скорости, които звучат като сцена от филм за супергерои.

Докато азиатските сили надскачат 600 километра в час, в България оставаме непоклатими – не в бъдещето, а в миналото. Пътуването Бургас–София от 6–7 часа за около 400 километра е толкова стабилна величина, че може да се запише в учебниците като „българска транспортна константа“.
В края на миналия век същото трасе се взимаше за същото време. Днес дъщеря ми учи в Софийския университет и пътуването ѝ с влак е модернизирано единствено в цвета на седалките, но продължава абсолютно същите 6–7 часа. По трасето са се сменили само поколенията. Скоростите – не.
От време на време проблясва някое обещание – краткотрайно като светулка. Тази година влакът успя да вземе разстоянието за 5 часа и половина… защото в него се возеше транспортният министър.
Чакаме трайно подобрение. Поръчани са нови електрически влакове „Шкода“, но надеждата е предпазлива. Догодина може би нещо ще се промени.
Ако не, остава единственото логично спасение: изобретяване на телепортация. Но дълбоко в себе си подозирам, че дори телепортът у нас ще има надпис: „Временно не работи“.
В Япония и Китай влаковете летят. В България – летят обещанията. И това също е вид транспорт.

