Вариететната артистка Вили Радева-Кожухарова е родена през 1948 г. в село Самораново, Дупнишко. Освен като жената каучук е прочута и с прозвищата си, дадени й от нейните почитатели – Бриджитката и Мис Кобрита.
През 1961 г. семейството й се премества във Видин, където завършва гимназия. Приета е за студентка във Висшия институт по физическо възпитание – София, но поради излизане по майчинство прекъсва следването си и се завръща във Видин. Назначена е за учител по физкултура в СПТУ. През 1972 г. се връща в София, за да продължи следването си.
Следващата година става солова изпълнителка на ефектния номер на Жената каучук и започва шеметната й кариера във вариетета, циркови програми, клубове и спортни събития, пише bgdnes.
Скрийншот: bTV
Създава своя школа за обучение на вариететни акробати и има десетки възпитаници, които достойно я представят у нас и на световните подиуми.
– Г-жо Кожухарова, как се чувствате след операциите?
– Истината е, че почти не мога да вървя. Цялата съм в железа. С две железни колена, с две железни тазобедрени стави, пръстите ми са оперирани… Но това не се дължи на натоварванията ми в професията. Защото, докато бях в болницата, не видях нито един активен спортист, пък камо ли каучук.
Ставите ми всъщност са прекалено меки и на тази основа имам мобилността си. Докато костите не могат да бъдат меки, това говори за рахит.
– Искате да кажете, че си стоите повече вкъщи? Това сигурно не Ви се удава лесно.
– Опитвам се да излизам, да ходя до магазина… Но наскоро ми откриха и невропатия. Пия лекарства, но няма никакъв резултат. За невропатията или трябва да си диабетик, или алкохолик. А аз не пия грам алкохол! Нищо не се връзва. Но аз май съм феномен във всяка една област.
– Спомняте ли си последното си излизане на сцената?
– До 60-годишната си възраст бях много активна. Имах предавания на живо, участия… След като се появиха обаче проблемите със ставите, минах на индивидуална гимнастика, както съм се занимавала през годините. Имах и ученици. Даже скоро ще получавам пак награда.
Досега съм получила всички възможни награди! Имам за цялостно творчество, имам от самата гилдия на вариететните артисти, имам „Икар“, имам от Министерството на културата „Златен век“… Аз обаче съм много доволна, че в мое лице признават вариетето. Дълги години то беше „в низините“. И си казах, че и низините имат връх, и отличията ми са признание за това. Че съм върхът на низините.
Никога обаче не съм усещала някой номер като последен! И дори си мечтая на моята 80-годишнина отново да вляза в кутия! Само че как ще изляза не знам.
– Кой Ви запали по тази необикновена професия?
– Един спектакъл на Мистър Сенко, на който ме заведоха родителите ми. Бях още дете, живеехме в село Самораново, близо до Дупница.
И след това знаете ли какво казах на майка ми и баща ми: „Аз искам да работя ето така! Там, на сцената! Като тази жена, която му асистира“. И майка ми се изсмя и каза: „Да, да, ще работиш…“. Но ето че стана точно така и работя това. Цял живот!
– На повечето циркови артисти от Вашето поколение много им липсва сградата на цирка в София, която изгоря през 1983 г. Появиха се различни версии за пожара. А каква е Вашата?
– Това беше нещо страшно! Тогава бях в чужбина, но това е нещо, което… как да го кажа? С него умря и цирковото изкуство! Защото по този начин отнеха базата. Отнеха всичко, всичко! Според мен това е било умишлено. За да могат да вземат мястото, тъй като циркът беше в центъра.
А базата беше невероятна, просто думи нямам! И затова много циркови артисти няма къде да работят и сега ходят навън…
– Показвали ли сте Вашите трикове пред Тодор Живков?
– Ами че аз му бях любимката! Във вариетето на Правец ми беше последното участие пред него. На морето пък, спомням си, че ми предадоха какво е казал за мен. Преди това се е представила някаква германка. „А-а-а-а – казал Живков, – нашето е по-убаво! И по-убаво играе!“. Въпреки че по времето на соца имаше цензура и казваха, че съм „номер със западно влияние“.
Не мога да забравя един правителствен концерт в Правец, на който ни бяха поканили с Орфи, Бог да го прости. А аз, преди да взема чашата, свалях вратовръзката на някого от публиката. И Орфи ми вика: „Вили, ще свалиш ли вратовръзката на Тодор Живков?“. „Ще я сваля“ – отговарям му.
Свършва ми вече номерът, приближавам се към масата на Живков на предна линия, виждам, че охраната си бърка в джоба, викам си, леле, тези ще ме опаткат… Но отивам към него и тъкмо да посегна да му сваля вратовръзката, той грабва букета от масата и ми го връчва. Аз взех с уста цветето и така му го върнах.
– Някои от Вашите номера надхвърлят границите на човешките възможности. Да си го кажем открито – опасни са. Изпитвали ли сте понякога страх?
– Никога! А съм имала дни с по 4-5 представления. И дори не съм познавала сцената. Но само като я погледна, вече знам откъде ще вляза. И винаги съм си намирала място. В Полша имах концерт с групата „Трубадурите“. А сцената мръсна… И си викам: „Матко бозка, какво ще правя сега?“.
От групата ми дадоха афиши за техни концерти, постлахме сцената и аз излязох да играя. Като направя шпагат, разбира се, се местят… И така го изкарах концерта – с плакатите по земята. Но каучукът наистина е рисков. Например номерът с чашата, която взимах с уста.
Спомням си, че една от цирковите корепетиторки веднъж ми каза: „Ей, момиче, внимавай, при този номер с чашата един път се греши!“. Защото пиеш наопаки, надолу с главата. Една капка в кривото гърло и си дотам. Или пък другият вариант, когато се навеждам към чашата – ако падна, направо си чупя врата, тъй като чашата се намира между петите ми.
