Понеделник, 10 октомври 1994 година. Преди точно 31 години електронният часовник при входа на ТЕЦ „Марица-изток 3” край гълъбовското село Медникарово отброява 10,56 часа.
Нищо не подсказва, че това е последната минута от живота на половин дузина мъже и жени, а още 15 ще починат в адски мъки през следващите дни и седмици.
Стълб с вряща вода, висок почти 9 метра, помита кръг с диаметър от 100 м, като помита всичко, което му се изпречи. Шестима загиват на място, други 20 са с тежки поражения по телата. Най-млади, едва на по 20 години, са били Даниел Костов и Живко Желев. Най-възрастният е 57-годишният Цветан Стоев, припомня Телеграф.
След време в хода на следствието монтьорът Славчо Станков ще каже: „Малко преди това минах край баката. Видях на 5-6 метра височина да изтича вода, струйката беше дебела колкото човешки пръст. Помислих си – кога ли ще гръмне тази бака…”
Две и половина десетилетия по-късно работилият тогава в цех „Химичен” на топлоцентралата инж. Христо Христозов с горчилка ще си припомня: „Наоколо се търкаляха сварени дюли.
Тревата покрай базалтовата пътека беше като осланена. Гледката беше кошмарна. Служебният автомобил на началник-цеха инж. Атанас Стоянов беше захвърлен като перушина.
Дебелата почти 2 см метална обшивка на бака, където се съхраняваше отработената от котлите вода, беше направо издухана. Резервоара с височина близо 10 м го нямаше. Тишината беше зловеща. А още не знаехме какво ни очаква вътре в помещенията с избити прозорци и врати…”
„Случи се нещо“
Малко преди да почине, за трагедията си припомни и тогавашният директор по производството и преноса на еленергията на НЕК АД инж. Трифон Цветков: „Бях в кабинета си в София, когато на вътрешния телефон позвъни директорът на ТЕЦ – 3 инж. Янко Ангелов.
Спомням си, че каза нещо от сорта на „Случи се нещо, има загинали хора…” После връзката прекъсна.”
Минути по-късно позвънил с треперещ глас колегата му т ТЕЦ „Марица-изток 1” инж. Пенев. За броени минути било договорено транспортен самолет да кацне на летището край Узунджово с екип хирурзи от „Пирогов”. Инж. Цветков пристигнал заедно с тях при входа на централата със служебната си кола. Там научил, че сред загиналите е приятелят му, началникът на цеха, 44-годишният инж. Атанас Стоянов.
Дават им морфин за да ги съблекат
Гледката била ужасяваща, слагали морфин на ранените, за да ги разсъблекат. Сред първите на мястото на трагедията са лекари от най-близката болница – гълъбовската.
„Не съм си и помислял, че ще бъда свидетел на подобна трагедия. Мобилизирахме всичко, което можеше да се движи, само и само да пренесем колкото е възможно по-бързо ранените. Беше ужасно. Хората бяха в съзнание, дрехите им висяха на парцали по телата.
Давахме им морфин, за да успеем да ги разсъблечем. След разговор с клиниката по изгаряния в Пловдив към нас излетя военен хеликоптер”, припомня си тогавашният главен лекар д-р Янчо Карагьозов.
„Бях в централата може би час след сигнала от дежурната стая в тогавашната регионална дирекция на МВР – Стара Загора.
Още пазя служебния си бележник, в който съм записвал имената на пострадалите: откъде са; на колко години са; накъде са транспортирани… Земята, по която вървяхме при огледа, още беше топла от излялата се вода”, разказва пенсиониралият се вече следовател Пейчо Пеев.
На него е възложено разследването на най-голямата и с най-много жертви в историята на българската енергетика производствена авария. Досъдебното производство е с №104 от 10 октомври 1994 г. по описа на тогавашната Окръжна следствена служба – Стара Загора.
Ден или два по-късно в разследването се включват и колегите му от националното следствие Петър Мишев и Петър Манолов. Действията им се наблюдават от окръжен прокурор в Стара Загора.
„Разпитахме кого ли не, проверихме всички книжа, разпоредени бяха множество технически експертизи. Стана ясно, че основната вина се носи от хората, които в далечната 1977 г., когато е монтиран резервоарът, са извършвали заварките на метала.
Били са с висока квалификация, по онова време подобни заварки са били извършвани от паспортчици. Направен е бил и дефектоскопски анализ от специализирана лаборатория. Стигнахме до името на бригадира, казваше се Михаил Кисьов.
Нито тогава, нито по-късно успяха да го открият. Дали е бил извън страната, дали е починал – така и не се разбра.” През цялото време, докато не е прекратено по давност през 2004 г. – разследването е по член 123 ал. 3 от НК срещу неизвестен извършител”, припомня ексследователят Пеев. По думите му още в самото начало на разследването е била отхвърлена версията за саботаж.
Броят на жертвите можело да е трицифрен
Според спомена на инж. Трифон Цветков металната конструкция е била изработена от специалистите на някогашното ДСО „Монтажи”. Монтирането направили бригади на „Енергомонтаж – Марица-изток” при изграждането още на първия блок на централата през 1997 г. От тогава били и фаталните „шевове”.
Цветков си отиде от този свят с убеждението, че най-вероятно в момента на приемането на баките контролът е бил занижен, но уточнява, че редовно са правени профилактични прегледи. Извършвани са били и основни ремонти.
Резервоарът не е бил под налягане, затова не се е водел сред „опасните”. Просто един „басейн”, но с височина 9-10 м. Всички ангажирани с разследването са единодушни в едно: ако пробойната в бака е закъсняла само с 40-50 минути, броят на жертвите е щял да бъде трицифрен – по пътя на врялата вълна минавала пътеката към столовата. А на смяна тогава е имало над 600 мъже и жени.
Близките възмездени с по 180 000 тогавашни левчета
В сравнително кратки срокове /до края на 1994 г./ близките на всеки един от загиналите са получили застраховка от по 180 000 лв /тогавашни пари/ в съответствие с клаузите на подписания КТД и браншовото споразумение.
През цялото време докато някъде в трите болници: в Стара Загора, Пловдив и „Пирогов” е имало настанен пациент от ТЕЦ „Марица изток-3” и „Енергоремонт – Гълъбово” са закупувани липсващи медикаменти и специализирана апаратура.
Не е имало енергетик, който да не се е включил в акциите за кръводаряване.
