Актрисата Яна Маринова разказа във фейсбук профила си история от детството й, която според нея и е направила голяма услуга.
Ето цялата история:
Като дете ми се случи нещо, чието значение чак сега осъзнавам напълно. Бях на около 11 и приличах на дребно, кльощаво момченце, дори редовно ме бъркаха с момче. С моя приятелка си тръгвахме след часовете и на изхода на училището видях един батко (16-17 годишен), когото тайно харесвах. Буквално за секунди се преобразих, започнах нагло да мляскам с дъвката, която преди това съвсем невидимо дъвчех. Включих на модел „тарикатка“ и с демонстративно висок глас подхванах някаква измислена, невероятна случка. Усетих как баткото ме забеляза, но хладнокръвно продължих да се преструвам на „потънала“ в историята, която придружавах с бурни възклицания, думи и жестове, изобщо не подхождащи не само на възрастта ми, но и на нормално възпитан възрастен човек. Все едно се гледах отстрани, сама се изненадах от себе си, още го помня. Както и да е, изпратих моята приятелка до блока ѝ и продължих към вкъщи. Сама и без „публика“ разбира се, ходех съвсем спокойно, мислейки някакви мои си работи. Изплюх старата дъвка, защото вече нямаше вкус, лапнах нова и с наслада попивах вкуса на сладкия ѝ сок. И изведнъж, нечия силна ръка ме повлече в една ниша в стената на хранителния магазин, покрай който минавах. Беше баткото от училище. Изръмжа нещо от сорта: „На каква си мислиш, че се правиш, на много интересна ли?“, рязко ме стисна с ръката си за бузите и ме накара да изплюя дъвката. След това изчезна, както се беше появил.
Самият случай си го спомням картинно, дори и в момента. Но още по-ясно си спомням как тогава се чудех какво означава всичко това. И не можех да си отговоря категорично. На първо място си казах „Защо все на мен, не е честно!?“, беше ми последната дъвка, при това толкова вкусна. Същевременно се чудех дали постъпката му значи, че ме харесва, но инстинктивно усещах, че май не е така. Беше ми и кеф, защото ме е забелязал и ме е последвал чак до тук. В същото време ме беше срам, че ме принуди да си изплюя дъвката и се чувствах унижена. Имах усещането даже, че той се дразни, че аз мога да съм такава интересна, а той не…
Отне ми дълги, турбулентни тийнейджърски години, за да разбера, че ми е направил най-голямата услуга. Толкова бях свикнала да ми се случват гадни неща, че не знаех как съм започнала и да си ги причинявам сама. Пристрастяване към адреналина на проблемите.
Сега, обаче, от цялото си сърце, искам да му кажа едно огромно БЛАГОДАРЯ, който и да е и където у да е. Представям си, дори и самият той още момче, колко е бил бесен да види едно 11-годишно момиченце, което не вярва в себе си и мисли, че трябва да е тарикат, за да успее.
Псп: Смея да твърдя, че чак на 21 г. започнах да осъзнавам по какъв лош път съм тръгнала. И не говоря за наркотици, не употребявам никакви и не съм употребявала и тогава. Лош път, в смисъл да се оставя на средата около мен да ме повлече и да си мисля, че съм от готините. Че съм като екшън-героиня от култов филм и ми се случват разни страхотии, за които другите изобщо не са и чували.
И да, отне ми време, дисциплина, много учене и труд, за да вляза обратно в правилната посока, но когато посмях и се опълчих срещу навиците си и средата на 90те в България, целият ми живот се преобърна. Когато 25-годишна получих първата си роля в сериала на Нова ТВ „Хотел България“ с режисьор Петър Одаджиев и се изправих в поддържаща роля до актриса като Аня Пенчева, която бях съзерцавала със затаен дъх в киното във филма „Време разделно“ – повярвайте ми, струваше си всички усилия по пътя към доброто.
