Лекарят с 4 специалности няма „божествен комплекс“, а молитва: „Господи, помогни ми да помагам“. Българският специалист е първият инвазивен кардиолог в света, спасил чрез ендопротеза дете с разкъсана аорта
Кога за последно чухте името на кардиолога член-кореспондента на БАН проф. д-р Иво Петров, дм, медицински директор на Acibadem City Clinic УМБАЛ “Витоша”? Дори да нямате грижи със съйрцето, вероятно само преди месец. Тогава успя емблематично свързаната с него кауза държавата да създаде условия за рестартиране на повече спрели сърца. Стана възможно всеки да може да дава помощ с външен автоматичен дефибрилатор на човек, изпаднал в сърдечен арест. Прогнозите са промяната да намали смъртността от фаталното състояние с поне 4000 души.
Каузата на “професора по сърцата” за автоматичните дефибрилатори е част от опита на лекаря с любима дума “Татковина с главно т” да промени социалния софтуер: “Трябва да преминем от режим на взаимна омраза към режим на емпатия и взаимопомощ във всички области на живота”. Не е най-типичният апел на лекар. Но и описанието на проф. Петров не може да се вмести в списък от четирите му медицински специалности и хилядите успешни интервенции.
Портретът му е сложна мозайка от трудно аржентинско танго, врачански инат, френска философия и безпощадна гражданска честност.
Проф. Петров често казва, че “медицината не е професия, а мисия – трябва да ѝ дадеш цялото си внимание, цялото си сърце, иначе не ти се получава”. Възгледът е логическо следствие от неговия собствен път. За ученическите си години във Френската гимназия казва: “Не, не съм мечтал за медицина. Даже малко мразех лекарите. Мислех, че в живота си ще се занимавам с всичко друго, но не и с болести”. Увлечен по екзистенциализма на Жан-Пол Сартър, философията на Карл Густав Юнг и психоанализата на Фройд, той все пак избира медицината. Но само за да стане психиатър.
Съдбата – или отговорността – обаче го отвежда в склада за консумативи на Трета градска болница, където прагматизмът на кардиологията го печели завинаги – от пълна безпомощност и несигурна прогноза пациентът си тръгва с биещо сърце. И не само благодарение на апаратурата, модерните методи и чевръстите ръце. Вярва, че медицината е комбинация от човеколюбие, наука, изкуство и занаят. “И едно да липсва – резултатът не е най-добрият”. Затова и до днес пациентите му в болницата виждат не само специалист, но и психотерапевт. “Като чуя няколко думи от теб, ми олеква”, споделят често пациенти, доказвайки неговия аргумент, че човечността лекува наравно с медицината. Тези думи на признателност обаче стоят върху фундамент от години на лично усилие и финансови битки. В началото на 90-те години, докато България “буквално лети в пропастта”, първата му лекарска заплата е едва 12 долара.
Един от най-интимните му спомени от този период е осъмването на опашка за кисело мляко в 4 часа, за да има как съпругата му да кърми новородената им дъщеря Глория. Докато колегите му по онова време стават таксиметрови шофьори или берачи на плодове в чужбина, Петров решава да предизвика съдбата челно. Специализацията му в Аржентина е финансирана със заеми от родителите му и двама приятели. За да довърши проекта си там и да издържа семейството си, лекарят работи на две места едновременно, след като преди това е научил испански език само за една година, за да спечели конкурса. За него трудният път не е повод за отстъпление, а единственият начин за реализация. И убеждението ще го съпътства през цялата му кариера, независимо че вече е записал името си в световната история на медицината.
Проф. Иво Петров е първият инвазивен кардиолог в света, спасил чрез ендопротеза дете с разкъсана аорта. Успехът не го вади от “обикновената” работа в клиниката. Самият той отдавна не брои пациентите си, колегите му обаче изчисляват, че с професионалните си умения помага средно на осем души на ден, понякога – в несъвместими с живота ситуации.
Инвазивният кардиолог категорично отхвърля определението, че през ръцете му действа Бог. Аргументът му срещу егото в медицината е почти фаталистичен. Казва, че една от най-големите грешки е да си помислиш, че си Бог, защото тогава тази “божествена сила” най-често те пляска по ръката. “Тогава правиш отрезвяваща, но непростима грешка.”
Вместо на “божествен комплекс” лекарят с 4 специалности – по вътрешни болести, кардиология, инвазивна кардиология и ангиология – разчита на подготовката. Негова “тайна” са нощните “тренировъчни операции”. Представя си пречките, които може да възникнат, и търси предварително възможните решения, които няма да има време да обмисля по време на самата работа. Навика носи от Аржентина. А там се озовава “по бащина линия”. Всичко започва през 1999 г. на конгрес по кардиология. Младият тогава лекар се запознава с проф. Рене Фавалоро – легендарния аржентински хирург, който пръв извършва байпас операция. Бащата на проф. Петров е роден в Аржентина и синът също има аржентинско гражданство, но не само затова Фавалоро го кани на специализация в своя център. Така по определението на самия проф. Петров “момчето от врачанско село” получава и въодушевено използва максимално възможността да участва в медицина от световна класа. Мярката? На тържество за стотната сърдечна трансплантация например вижда 60 от хората с присадени сърца на едно място.
С упорство и много труд д-р Петров стига до нивото да прави върхова медицина, при това в България. И въпреки че много пъти през годините е канен за престижна работа на 4 континента, иска да лекува тук, в Татковината – “страната на нашите бащи… това, което са ни завещали като послание и отговорност”. Седемлъчната звезда, която проф. Иво Петров носи, е автентичен символ на прабългарите. Тя не е просто амулет, а израз на неговия личен светоглед, в който високотехнологичната медицина е в хармония с духовните измерения. Проф. Петров е убеден, че съществува голяма вселенска духовна сила и тя подкрепя онези, които се стремят да подобрят живота на другите, и помага на хората с позитивно мислене и добри цели.
Големият кардиолог е категоричен, че нищо в живота му не е дадено наготово и е извървял пътя си сам. Зад това прозира една от най-известните тези на Сартър, че човек е само това, което сам направи от себе си. Иво Петров обаче има допълнение към вярата, че никой не трябва да се оправдава с липсата на помощ, а да действа така, че да я предизвика. “Който се оправдава за неуспехите, че никой не му помага, трябва да направи така, че всички да му помагат. Когато положиш гигантско усилие за добра кауза, всички започват да ти помагат, дори и съдбата.” За Сартър човек е “осъден да бъде свободен” – което в житейски план означава, че носи пълна отговорност за своите избори и за света около себе си. И още, че интелектуалецът и професионалистът трябва да бъдат ангажирани със съдбата на обществото.
Макар медицината да го е отдалечила от академичната философия, проф. Петров прилага идеите на Сартър на практика чрез отхвърляне на детерминизма – на съдбата или на недоимъка – и чрез утвърждаване на волята като основен инструмент за създаване на смисъл и успех.
Проф. Петров не забравя корените си – нито семейните, нито професионалните. С преклонение говори за своите учители – проф. Юлия Джоргова, “моята майка в професията”, и проф. Александър Чирков, от когото наследява вкуса към иновациите и стремежа към абсолютна прецизност. Днес той учи младите по същия начин – без да крие “занаята”.
Шегува се, че тази липса на егоизъм е “за заблуда – искам всички да станат по-добри от мен, за да ми се намали работата и някой ден да кажат, че съм им бил учител в професията.” Когато дъщеря му Глория тръгва по неговия път, а български лекари помагат в труден момент на сина му Иво-младши, професорът вижда в това затваряне на кръга на доверието.
Действителността всеки ден дава повод на проф. Петров да казва с горест, че езикът на агресията в обществото днес е “самоубийствен синдром, който ни унищожава духовно и ни пречи да бъдем предвидимо и отговорно общество”. Напомня тезата на Юнг, че най-голямата опасност за човека е собствената му психика, когато е лишена от емпатия. В този синдром ние не се унищожаваме физически, но се смазваме духовно.
Като опит да реанимира сърцето на обществото за повече съпричастност и стремеж за излизане от хаоса на мандатните политики, без да се откъсва от клиничната си работа, кардиологът влиза дори в местната политика. Не за слава, а с прагматична цел – ред и дигитализация в здравеопазването на София, защото “на машина рушвет не може да се даде”. Не след дълго се посвещава само на това, в което е наистина незаменим – хората с болни сърца. Но продължава да се бори и от гражданска позиция за каузата.
“Човек е голям, когато дава и когато помага, когато живее преди всичко за другите.” В тези думи се събира целият очерк на живот, който не признава бариери, а само препятствия за преодоляване в името на “живота – най-голямото чудо, което в нашата професия сме призвани да защитаваме”.
