Адвокат Мартин Костов, който бе защитник на зам.-председателя на „Има такъв народ“ (ИРТ) Тошко Йорданов, разкри детайли от делото, заведено му от Асен Василев.
В петък стана ясно, че решението на съда е в полза на депутата на Слави Трифонов.
Така Василев загуби иска за клевета, като претендираше за 250 хиляди лева с първоначален частичен иск от около 25 хиляди лева, който по-късно увеличи до 75 хиляди лева.
„По това дело влязох като процесуален представител на ответника през 2022 г., след вече депозирания отговор на исковата молба и след като страните не успяха да постигнат извънсъдебно уреждане, поради което спорът закономерно се върна там, където му е мястото – в доказването: при иск по чл. 45 ЗЗД за неимуществени вреди от публични изказвания съдът не „наказва“ реториката и не измерва медийния шум, а проверява дали са налице елементите на деликта – противоправност, вреда, причинна връзка и вина – и особено при твърдени „клеветнически“ факти ключът е дали спорните твърдения са неистински и противоправни, или са фактически обосновани/доказани.
Именно затова решението на Софийски градски съд по гр. д. № 20211100110496 е показателно не само като резултат („отхвърляне“), а като метод – съдът изрично поставя в центъра въпроса дали изнесеното от Тошко Йорданов е останало политическа декларация или е минало проверката на доказателствата“, заяви Костов пред „Фокус“.
Ето какво разказа още той:
1) Най-същественото: съдът не се ограничи до „ищецът не доказа“, а прие – „ответникът доказа“
В тази категория спорове „публиката“ често очаква съдът да избере страна по морал, но правото работи по друга логика: ако се твърди „клевета“ в гражданско правен смисъл, фокусът е върху това дали е разгласено неистинско позорно обстоятелство или е приписано престъпление, и дали това е противоправно поведение, което поражда вреди; неслучайно в практиката на ВКС се приема, че „клеветнически“ са именно неистинските позорни факти/приписването на престъпление, а фактическите твърдения подлежат на проверка за вярност, като доказателствената тежест за истинността им пада върху ответника, когато той се позовава на тях като оправдание за изказването.
Точно тук СГС направи решаващата крачка: след като анализира доказателствата, съдът изрично записва, че „съдът намира ответникът по делото да доказа верността на заявеното от него“, и от това извежда директния правен резултат – „поради което и действията му не са противоправни“.
Когато съдът изрично приема, че ответникът е доказал верността на заявеното, това не е „риторична украса“ в мотивите, а правната точка, в която искът по чл. 45 ЗЗД практически се „пречупва“: при доказана истинност (или доказана фактическа основа) на спорните твърдения отпада противоправността като задължителен елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане, а без противоправност не може да възникне деликтна отговорност и съответно не може да се присъжда обезщетение – независимо колко силен е обществено-политическият заряд на спора и колко високи са заложените репутационни щети в публичния дебат; казано по-просто, съдът не „награди“ острия тон, а установи, че правната предпоставка за обезвреда липсва, защото твърденията, атакувани като клеветнически, са минали през доказателствена проверка и са приети като верни/обосновани.
2) Доказано ли е „от наша страна“ и с какво: съдът изрично посочи източника на доказаността
Важното в този акт е, че съдът не остави впечатление, че решава „по интуиция“ или „по политически контекст“, а изрично подреди основанията на извода си: посочи, че релевантните факти са „доказани с писмени доказателства“, подкрепени „изцяло и непротиворечиво“ от „приетите по делото медийни публикации“ и „разпитаните свидетели“, и – което практически често се оказва решаващо – при прилагане на процесуалните последици по чл. 161 ГПК и чл. 176, ал. 3 ГПК, които дават право на съда да приеме определени факти за доказани при създадени пречки или отказ за отговор без основателна причина.
Тук „доказано“ не е лозунг, а комбинация от (а) допуснати и обсъдени доказателства о (б) процесуални санкции за поведение, което възпрепятства изясняването на фактите. Чл. 176, ал. 3 ГПК изрично допуска съдът да приеме за доказани обстоятелства при неявяване/отказ за отговор/уклончиви отговори, а чл. 161 ГПК се разглежда в практиката като санкционен механизъм срещу недобросъвестно препятстване на доказването.
Именно в тази плоскост е и категоричният пасаж в мотивите, че поведението на ищеца е „създаващо пречки“ по смисъла на чл. 161 ГПК във връзка с относим документ (извънсъдебното споразумение), поради което съдът приема за доказано сключването му и обсъжда предпоставките за приложение на тази санкция.
3) „Кражба“ ≠ „осъдителна присъда“: съдът отдели наказателноправния термин от широкия граждански и политически смисъл
Процесуални „къси съединения“ в дела за публична реч е механичното приравняване на остра дума към приписване на престъпление.
СГС отхвърля това приравняване именно чрез разграничение, което е правно и практически важно: съдът приема, че използваните изрази „кражба“ и „откраднал“ не са равнозначни на набеждаване … в извършване на престъпление“, което по дефиниция следва да е установено с „влязла в сила осъдителна присъда“, и допълва, че думата „кражба“ „няма единствено тясно специализирано юридическо значение“ и не е юридически термин, равнозначен на „осъден“, а има и „широко разпространено гражданско правно значение“.
Това разграничение не „узаконява“ грубостта, а определя рамката на противоправността: когато спорът е за деликт от публично дали е направено конкретно твърдение за юридически факт („осъден е“), или е дадена политическа/гражданска оценка, стъпила върху фактическа основа – и именно тук истинността/доказаността на фактите отдолу е решаваща.
Контекстът не е украса, а критерий: политическа процедура, висок обществен интерес и граници на критика към публични лица
Съдът изрично поставя процесните изявления в тяхната функция, а не само в тяхната езикова форма: те са разгледани като част от „политически изказана аргументация“ в рамките на „провеждана политическа процедура“ по съставяне на кабинет, т.е. като публично обяснение на политическа позиция и кадрово несъгласие в момент, когато се обсъжда персонален избор за ключова държавна роля.
В този контекст съдът добавя и решаващия обществен измерител – изявленията са извършени в контекста на обсъжданата кандидатура е свързана със „сериозната отговорност за управление на публичните финанси“, поради което личността се явява „обект на висок и обществен интерес“; и именно тук контекстът започва да работи като правен критерий: съдът чете изказването през призмата на демократичния дебат и оправданата публичност на теми, които засягат управлението на държавата и обществения ресурс, а не като изолирана частноправна „нападка“.
Този подход е в унисон със стандарта по чл. 10 ЕКПЧ и постоянната практика на ЕСПЧ, според която политическата реч и оценките спрямо публични фигури търпят по-широки граници на допустима критика, като емблематичният ориентир е Lingens v. Austria, където се подчертава, че политиците неизбежно са подложени на по-интензивен обществен контрол и критика от частните лица.
5) Вината: съдът прие липса на злонамерен умисъл/небрежност и изрично отчете оборване на презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД
В деликтното право „вина“ по чл. 45 ЗЗД е презюмирана, но оборима – законът допуска ответникът да разколебае презумпцията, ако докаже, че не е действал виновно (нито умишлено, нито небрежно).
Именно на този терен СГС формулира самостоятелен, достатъчен мотив: приема за доказано, че у ответника „е липсвал злонамерен умисъл или проявена небрежност“ да цели да навреди на ищеца като физическо лице, и прави изричния правен извод, че с това ответникът „опровергава… презумпция“ за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД, като добавя, че искът следва да бъде отхвърлен и на това основание.
Тук съдът всъщност отделя две равнища, които често се смесват в публичния разговор: едно е изказване и политически неудобно, друго е то да бъде деликтно виновно – и когато съдът изрично установи отсъствие на умисъл/небрежност в деликтния смисъл, това означава, че субективният елемент на отговорността не е налице, независимо от оценъчния заряд, който спорът неминуемо носи в медиите.
6) Финалът в диспозитива: отхвърляне на иска и присъждане на разноски
Диспозитивът следва логиката на мотивите: съдът отхвърля предявения иск за сумата 75 100 лв. (посочена и като равностойност в евро) като неоснователен, и осъжда ищеца да заплати на ответника присъдените разноски в размер 11 303,20 лв. (с посочена равностойност в евро).
Решението подлежи на въззивен контрол по общия ред – което е нормалният процесуален хоризонт на всеки първоинстанционен акт – но към момента на постановяването му „диагнозата“ на съда е ясна: спорните изказвания не са оставени в сферата на внушенията, а са минали през доказателствена проверка, която СГС е приел за достатъчна, за да отпадне противоправността и да се разпадне фактическият състав на чл. 45 ЗЗД.
ОЧАКВАЙТЕ ПОДРОБНОСТИ
