Пациентската история
Има пациенти, при които всяка нова криза е по-тежка от предходната. При Пламен Серафимов тази граница е премината многократно. Историята му обхваща повече от десетилетие битка със сърдечно-съдови заболявания. От инсулт и инфаркт, през байпаси и стентове, до години лечение в Испания.
През юни 2023 г. той постъпва по спешност в мадридската болница „Грeгорио Мараньон“, където опитът да се овладее поредното критично състояние води до заключението на лекарите, че няма повече какво да се направи. Изричат го директно – прогнозата е около шест месеца живот.
С тази присъда – както разказва самият Пламен – той се прибира в България, за да бъде до близките си в последните си дни. Но съдбата не се подчинява на прогнозите.
Само два месеца по-късно, в разгара на август, той преживява най-тежката си нощ. Болката не отшумява, лекарствата не помагат, дишането се превръща в тежко усилие. Два пъти семейството му вика „Бърза помощ“ през нощта – първият екип му поставя нитроглицерин, но без ефект; час по-късно пристига втори екип, който вече настоява за спешна хоспитализация. Към ранните часове на утрото Пламен попада в УМБАЛ „Софиямед“, където още при първия поглед е ясно: екипът е изправен пред граничен случай – пациент с история, която медицината вече е затворила като „невъзможна“.
Случаят е поет от проф. Ивета Ташева – специалист по инвазивна кардиология с дългогодишен опит в коронарни интервенции. След преглед на изследванията тя взема решение да направи опит за нова процедура въпреки мненията, наложени от предходното лечение в Испания.
По време на интервенцията заедно с д-р Цветомил Петров и екипа й поставят два нови стента и успяват да преминат през зоната, която испанските лекари са определили като недостъпна. Направена е успешна процедура с отваряне на артерията.
След интервенцията кризите спират, а състоянието на Пламен постепенно се стабилизира. Днес той отново живее в Испания, води нормален живот и се проследява редовно.
Историята му поставя важни въпроси – за риска, за решенията в критични моменти и за това кога „невъзможно“ всъщност означава „трудно, но изпълнимо“. Затова потърсихме човека, който прие този случай и промени неговия изход.
– Професор Ташева, кое в историята на Пламен Серафимов Ви накара веднага да осъзнаете, че това не е стандартен случай?
– Имам достатъчен опит, за да преценя колко сложен е даден случай и какво е необходимо. Първоначално просто искахме да помогнем. В последствие разбрахме за становището на испанските колеги. Подминах го, защото съм научена да не се отказвам и да се боря за пациента. Не обичам крайните рискове, но дозата здравословен риск не ми е чужда, защото си давам сметка, че понякога само рискът може да спаси пациента. Разбира се, като казвам това, не мислете, че не се колебая. Има случаи за които с дни мисля какво да предприемем. А винаги обсъждаме и с екипа ми, за да стигнем до най-правилното за пациента решение. И не на последно място, говоря честно с близките, защото те също трябва да са съгласни, ако процедурата е рискова.
– И все пак, как се взема решение за интервенция, когато колеги от водеща европейска болница вече са се отказали?
– Казах вече, че съм научена от моите учители, сред които са проф. Александър Чирков и проф. Иво Петров, че трябва да се действа докрай, ако има надежда за пациента. Така че не сме взели решението да направим интервенцията като някакъв тип противопоставяне на испанските лекари или като желание ние да се докажем. Просто преценихме, че при такава прогноза няма какво да губим и може да опитаме да действаме. Когато няма алтернатива и вижда техническа възможност, дори минимална, лекарят е длъжен да я изпробва. Това не е отказ от колегиално уважение, а поемане на отговорност.
– Често вярваме, че най-доброто лечение е само в чужбина. Какво показва този случай?
– Не искам да обобщавам, нито ще чуете от мен да подценявам медицината в Европа. По-скоро този случай показва, че у нас също има много подготвени специалисти, добри екипи, отлично оборудвани болници. И нещо, което е наше предимство – в България не се налага с месеци да чакаш, за да попаднеш при специалист. Вярно е, има населени места, където достъпът до този тип медицински услуги липсва, така че трябва да работим за това хората навсякъде да имат възможност да получат качествена медицинска помощ. Но за щастие добри лекари имаме и те трябва да имат нужното самочувствие, защото са конкурентоспособни. А пациентите у нас не трябва да подценяват възможностите за лечение в България.
– Какво всъщност означава „невъзможно“ в медицината днес?
– Бих искала да можех да отговоря, че няма невъзможни неща, но уви, далече сме от този момент. Колкото и да напредва науката, все още не сме достатъчно напреднали в лечението на много болести. Но за сметка на това развитието на технологиите подпомага много профилактиката, а и – както е в кардиологията – стимулира инавизвните процедури, които са по-щадящи за пациента.
За лекаря невъзможното трябва да е последна фаза. Неговата цел винаги е да се направи всичко, което случаят позволява, дори ако шансът да помогне е минимален. .
– Какво бихте казали на младите кардиолози, които четат тази история и тепърва навлизат в инвазивната практика?
– От личен опит знам, че първо са четенето, съблюдаването на протоколите, ученето в практиката от хората с опит и авторитет. Едва след това идват смелите решения, надпреварата с невъзожното. Но добри идеи много често дават и специализантите, затова е толкова важна екипната работа, на която аз бекрайно много държа.
Никога един лекар не трябва да отказва трудните случаи не само защото така той израства, но и защото винаги трябва да мислим за човека, който в момента има нужда от нас и нашата грижа. И не на последно място, трябва да съхраняваме човешкото у себе си, защото това е първото условие, за да се изградиш като качествен лекар. Все повече истинската стойност на лекарите ще се измерва не само от уменията им, но и от човечността, която демонстрират, от уважението, което изпитват към пациента.
