36 години след 10 ноември 1989 г. – датата, която постави началото на демократичните промени в България – журналистът Евгений Тодоров сподели своите спомени и размисли за онези дни и за пътя, който страната извървя след това.
В Интервюто в новините на NOVA“ той разказа как е преживял историческия ден и как, по думите му, надеждите тогава са били „огромни, почти детски“.
„Дали преходът е свършил или не – това е дълга тема. Според мен той скоро няма да приключи, поне не така, както си представяхме финала му. Тогава вярвахме, че е въпрос на дни и месеци да станем друга държава, да живеем по нов начин. Радостта беше неописуема – 99% от хората, поне в Пловдив, бяха щастливи, прегръщаха се, вярваха, че всичко ще се промени“, спомня си Тодоров.
Той разказа, че е научил за свалянето на Тодор Живков, докато пътувал със семейството си към Плевен:
„Малко преди новините по радиото зазвуча симфонична музика. Понеже работех в радио, веднага си помислих, че се е случило нещо сериозно. После чухме – пленум на ЦК, Живков изнася доклад, а след това „по втора точка“ – разгледана е молбата му. Тогава извикахме „ура!“ — разбрахме, че музиката не е била случайна.“
Само седмица по-късно, на 18 ноември 1989 г., Евгений Тодоров става водещ на първия митинг в Пловдив – събитие, което той описва като напълно спонтанно и изпълнено с надежда:
„Ученици, интелигенти, обикновени хора — всички бяха на площада, щастливи, с ръчно написани лозунги. Помня един от тях — „Думите са уморени“. Тогава за първи път говорехме свободно, без страх. За първи път чувахме думите „демокрация“ и „многопартийна система“. Беше невероятно чувство.“
Журналистът сподели и лични спомени за съпругата си, покойната журналистка Нери Терзиева, която също е сред емблематичните лица на началото на 90-те години и по-късно става прессекретар на президента Стоянов:
„Тя посрещна 10 ноември с огромно въодушевление. Даде много за демокрацията и за европейския път на България. Но си отиде огорчена – не само от това, в което се превърна страната, но и от състоянието на журналистиката. Въпреки това, вярваше в младите. Един от последните ни разговори беше: „Надеждата е в тях, не в нашето поколение.’“
