Понякога човек помни нечий глас по-добре от лицето. Но при Джоко Росич няма как да ги разделиш. Дрезгавият му, леко грапав глас, който се разпознава веднага, сякаш наднича от всяка една бръчка на суровото му обветрено лице. В него има нещо балканско и широко, нещо като вятър, минал през много пътища.
Няма как да се забрави гласът на Джоко Росич. Глас, който носи нещо от степния вятър и от онази мъжка тъга, която не се изговаря докрай. Този глас, звучащ и днес в радиоефира, пази жив спомена за “каубоя на българското кино”.
Но преди да стане актьор, преди да се появи в повече от сто филма, Джоко Росич е просто едно момче от Балканите, родено на 29 февруари 1932 г. в малкото сръбско градче Крупан. Майка му е българка, баща му – сърбин. И двамата учители. По тези земи това означава и нещо друго – че в къщата има книги, разговори и спорове за света.
Майка му настоява да го запишат роден на 28 февруари – да не празнува рождения си ден само веднъж на четири години. Така още от първите дни на живота му съдбата леко “поправя” датите, сякаш предварително намеква, че и по-нататък животът на това момче няма да следва точните календарни линии
Крупан е мястото, където Джоко за първи път се влюбва в две неща, които ще го съпътстват цял живот – конете и жените.
По-късно сам ще каже: “В родния си Крупан заобичах конете и жените, защото едните символизират свободата на човешкия дух, а другите – неговия полет”.
Когато е момче, всички в градчето въздишат по една девойка – Доя, дъщерята на австрийския аптекар. Сини очи, черна коса, стройна фигура. Те носят цветя, въртят се около аптеката и се надяват тя да ги погледне. После идва войната. Семейството на аптекаря си тръгва. И момчето Джоко остава с първата си изгубена любов – една от онези детски истории, които не се забравят, защото са първият урок по раздяла.
След войната Югославия е страна, опиянена от победата. Партизанското движение е донесло властта на комунистите, а младите хора вярват, че строят нов свят. Но с времето ентусиазмът започва да изстива. По улиците се появяват американски автомобили, животът се променя, появява се някакъв нов “лайф”, който не съвпада с идеалите, които младите са си представяли.
Започнахме да забелязваме, че нещо издиша, нещо не е така, спомня си Росич
Мнозина от неговото поколение правят една, както сам я нарича, “идиотска грешка” – започват да вярват, че истинският комунизъм е някъде другаде, в Съветския съюз.
Младият Джоко също се увлича в тази посока. Участва в действия срещу режима на Тито и скоро положението му става опасно. Тогава идва решението – трябва да изчезне. Бягството към България става през границата – през бодлива тел и минни полета и това не е метафора, а факт.
Избягах нелегално през бодлива тел, минни полета…, казва Джоко
Само че още след втория или третия месец разбира нещо, което по-късно ще казва с усмивка: “Загрях, че е още по-кофти”. Но вече е късно. В Югославия има процес, има присъда. Няма връщане назад. Така Джоко Росич остава в България.
Завършва икономика и школа по радиожурналистика в София и започва работа в Българското национално радио. Там остава цели 17 години. А журналистиката остава в характера му за цял живот. Самият той признава: “Аз съм дошъл от другаде в киното… Аз продължавам да си нося журналистическата професия и тя ми дава някаква разцветка”.
Но съдбата отново прави рязък завой. През 1968 г., след събитията около Пражката пролет, Джоко е уволнен. Причината е проста – чужд поданик е. Скоро след това уволняват и съпругата му, защото е омъжена за чужденец – и двамата остават без работа.
“Аз никога не съм си представял, че ще напусна журналистиката и ще стана актьор”, казва Росич. Но точно тогава започва да се снима тук-там във филми. Първо случайно, после – малко по-често. Докато един филм променя всичко.
През 1976 г. участва в унгарския филм “Под краката им свири вятърът”. Историята е мрачна – накрая героят му е обесен, а под краката му свири вятърът. Но за Росич това е повратният момент. “Тогава все още не бях убеден, че това е моята работа… Чувствах се като пришълец.” След филма обаче нещо се променя. “След завършването на филма се убедих, че това нещо аз го мога. Това е велико усещане.” От този момент нататък започва истинската му кариера.
С внушителната си фигура, с дългата походка и дрезгавия глас Джоко Росич сякаш носи със себе си атмосферата на уестърн
Той се снима в повече от 110 филма – български, сръбски, унгарски. Най-големите му роли са в унгарското кино. Там играе повече от тридесет пъти и през 2010 г. получава награда за цялостен принос – като единствения чужденец, удостоен с нея. И все пак, когато го питат как е постигнал всичко това, той отговаря простичко: “При мен всичко е случайно… Нищо не съм искал, нищо не съм планувал”. И веднага добавя нещо важно: “Но човек трябва да е готов за късмета си”.
В живота на Джоко Росич има една жена, която стои в центъра на всичко – Лиляна
Той я вижда за първи път в коридора на радиото, където тя работи като музикален редактор. В този миг му се струва, че е срещнал отново онази девойка от детството – Доя. Двамата остават заедно повече от петдесет години. И Росич признава нещо, което казва много за него: “Всичко, което съм направил в живота си, съм го правил, за да се харесам на някоя жена”.
Лиляна е неговата голяма любов. “За какво му е на един мъж да прави каквото и да било, ако няма една жена до него, която да му каже: “Браво, страшен си!”.
Той отглежда сина й като свой, гордее се с децата и внуците. Но съдбата е безпощадна – първо умира доведеният му син, после Лиляна се разболява от рак на панкреаса. Джоко е до нея до последния момент. След смъртта й казва:
Никога през живота си не съм плакал така
И добавя: “Не мога да свикна, че я няма. Често се усещам, че я викам по име, но ме посреща гробна тишина”. След смъртта на Лиляна нещо в него се пречупва. Приятелите му още го чакат всяка събота в кръчмата “При Илко” на пазара “Ситняково”. Там пазят чашата му и афиши от филмите му. Но празният апартамент го смазва. “Не вярвах, че в голям град човек може да е толкова самотен.”
В същото време здравето започва да се руши – проблеми със зрението, сърцето, гласните струни. И все по-често повтаря: “Лиляна, прибери ме при теб”.
На 21 февруари 2014 г. Джоко Росич си отива тихо, осем дни преди рождения си ден.
Остава неговият глас. Остава и една негова мисъл, която може би най-добре обобщава живота му: “Не е истина, че душата е безсмъртна. Всичко умира. Остава само направеното, съграденото”.
Той оставя много – повече от сто роли и един неповторим глас. И образа на един балкански мъж, който през целия си живот яздеше напред – през граници, през съдби, през любов и загуба.
Неговите собствени думи го описват може би най-точно: “Човек никога не пораства. Само остарява. И цял живот гони своите детски желания”.
Джоко Росич ги гони до края.
Мариана ДОБРЕВА
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
