Освен вече регистрираните в ЮНЕСКО има ли още традиции и обичаи, които България трябва да впише в списъка на нематериалното културно наследство на световната организация за образование, наука и култура с цел да ги защити като национални символи? Съществува ли реална опасност съседни или други държави да резервират първи знакови имена, с които страната ни се гордее, и да загубим правото да се отъждествяваме с тях? Тези и сходни въпроси започнаха да се задават, след като стана ясно, че страната ни е вписала гайдата като традиционен национален инструмент в листата на ЮНЕСКО.
Както „24 часа“ писа, на последната си сесия в Делхи Междуправителственият комитет включи инструмента и гайдарството в представителния списък на ЮНЕСКО. Това обаче се случи, след като Турция и Северна Македония регистрираха техните гайди, което породи догадки и коментари изпревариха ли ни комшиите и получиха ли някакъв бонус от това. Отговаряйки на предизвикателството, през 2024 г. служебното правителство на Димитър Главчев взе решение да бъде подготвена наша кандидатура, в резултат на което се появи досието „Гайди и гайдарско свирене в България – предаване на знания и умения“. А преди дни бе съобщено, че то вече е официална част от световната културна съкровищница.
„Това, че България защити гайдата и гайдарството след Турция и Северна Македония, не означава, че е имало риск да не успеем, тъй като сме закъснели – коментира за „24 часа – 168 истории“ гл.-ас. д-р Милена Любенова, ръководител на секция „Национално нематериално наследство“ към Института по етнография и фолклористика към БАН. – Вписването в списъка на ЮНЕСКО няма състезателен характер. Когато и да почнеш, ако представиш необходимите доказателства, елементът ще бъде вписан срещу името на държавата. Всъщност ЮНЕСКО подкрепя най-много кандидатури, които са внесени от повече от една страна, т.нар. мултинационални досиета. Говорим за традиции, обичаи, практики, знания и умения, елементи от които присъстват на повече от една територия. Нещо, което е особено характерно за Балканския полуостров, където културните влияния са доста преплетени. Преди години именно като мултинационална кандидатура България, Румъния, Молдова и Северна Македония регистрираха мартеницата и обичаите за 1 март“.
По-важно от това досието да се внесе бързо е то да се комплектува възможно най-добре, за да не се налагат пояснения, допълнения и т.н., а също и да се минимализира рискът от отказ, смята още Любенова: „Инициативата един обичай или традиция да бъдат вписани задължително трябва да дойде от местната общност. Тя е тази, която трябва да прояви настойчивост държавата да кандидатства. След това идва решението на правителството с подпис на културния министър и едва тогава се включват експертите, които ще помогнат за правилното попълване на документите“.
При внасянето на кандидатурата се попълва подробен въпросник и се прилага 10-минутно видео, което трябва да покаже, че традицията, обичаят, знанието или практиката са живи и че общностите полагат грижи за тяхното съхранение. „Процедурата е сложна и обемна – пояснява Любенова. – Лично аз съм работила по досието ни за Сурва и знам колко време и усилия отне вписването. Първото нещо, което ЮНЕСКО поиска, бе доказателство, че Сурва фигурира в Националния регистър за недвижимото наследство на Министерството на културата като значим елемент за Пернишкия регион“.
Веднъж България не е успявала да защити своя кандидатура – „Двугласното пеене в град Неделино“, признава Любенова. „По това досие се работи през 2013 г. – спомня си шефът на „Национално нематериално наследство“. – Междуправителственият комитет поиска допълнителни разяснения, които не бяха представени, и в крайна сметка досието остана незащитено. Подобни неща се случват, процедурата в ЮНЕСКО наистина е доста сериозна“.
Според етнографи традиционната българската сватба от Рибново също има шанс да бъде вписана.
Освен гайдата в списъка на световната организация вече са вписани 8 други елемента на българското нематериално културно наследство. В националния списък на културното министерство пък чакат още около 50 повече и по-малко известни обичаи и прояви от различни краища на България, част от които също може да се предложат на ЮНЕСКО.
Въпросният списък е отворен през 2008 г. и на всеки 2 г. в него се включват нови файлове. Сред популярните в цяла България са споменатото двугласно пеене в Неделино, вписано преди 17 г., Лазаруването, регистрирано както от ансамбъла в тутраканското Старо село, така и от този в поморийското село Козичено. Там е и
плетенето на рибарски такъми в Ченгене скеле, за което се посочва, че е хилядолетна традиция. Присъстват още кукерите на Сирни заговезни в провадийското село Бозвелийско, везането на капанска шевица, регистрирано в разградското село Гецово. Като уникални наши традиции са описани още изработването на народна носия в Кюстендилско, винопроизводството в Плевенско, къносването на булката в Разградско и др. Сред най-новите вписвания са „Да бъдеш гелина: Традиционна сватба от село Рибново“, „Автентични народни хора от село Връв“, „Приготвяне на кюстендилски зелник“, регистриран в село Жабокрът, „Дервишовден в Лесичово“, „Варенето на бяла халва за Сирни заговезни“ в град Борово, „Приготвяне на динен маджун по традиционна технология в село Смилец“ и „Традицията в рисуване на етрополски „плескани“ яйца“.
„Жителите на Рибново показаха доста силно желание тяхната традиционна сватба да се впише в списъка на ЮНЕСКО – разказва Любенова. – Местните хора искаха да направят предложение до държавата, но в крайна сметка засега не са го направили. Мисля, че дългата и тежка процедура малко ги обезсърчи. Все пак сватбеният ритуал бе включен в националната листа м.г. и сега очакваме да видим дали хората в Рибново ще се организират и за следващото ниво. Според мен добър потенциал за влизане в световния списък има и плетенето на такъми в Ченгене скеле, което също е стар и в същото време жив поминък“.
Според Любенова общности в България могат да кандидатстват и с кулинарни традиции и умения. Както е известно, на последната си сесия в Делхи ЮНЕСКО вписа цялата италианска кухня като световно културно наследство. „Наш регион също има шанс да защити своя традиционна рецепта – смята тя.- В Кюстендил например направиха първата крачка със зелника, във варенето на бялата халва и на
динения маджун вероятно също има потенциал. Шансовете на шопската салата ми изглеждат по-малки, тъй като там виждам проблем с времето и начина, по който тя се появява (Салатата е разработена през 50-те години на ХХ век от професионални готвачи в социалистическото предприятие „Балкантурист“, работещи в курорта „Дружба“, днешен „Св. Константин и Елена“ – б.р.). Ако някой иска да пробва с шопска салата, е добре да отвори формуляра на ЮНЕСКО и да види дали ще може да го попълни с достоверни отговори. Баница се прави навсякъде в България, ако се тръгне към такава кандидатура, може би тя трябва да е на национално ниво. Родопчани имат своето чеверме.“
От вече регистрираните в ЮНЕСКО традиционни български символи 6 са в списъка с т.нар. живи практики. В тази листа са „високото“ многогласно пеене от селата Долен и Сатовча, споменатите ритуали около 1 март, както и традицията на ръчно тъкане на килими в Чипровци. За него ЮНЕСКО знае дори, че най-известните орнаменти в чипровските килими са включени в градския герб. Народният празник Сурва/ Сурова е друг наш обичай, вписан в списъка с живи практики. След това е „Нестинарството — послание от миналото: Панагирът на св. св. Константин и Елена в с. Българи“.
Шопската салата е създадена през 50-те г. на ХХ век.
Последният вече регистриран елемент са Бистришките баби.
Други две събития са включени в списъка с т.нар. добри практики. В него попадат инициативи, които допринасят за опазването на традициите. България присъства в тази листа с читалищата си и с фолклорния фестивал в Копривщица. За читалищата в сайта на ЮНЕСКО пише, че са териториално равномерно разпределени из цяла България и че са създадени от самите общности. Първите читалища са създадени през 1856 г. и оттогава са признати за ключова организационна единица на българското общество. Националният фолклорен събор в Копривщица пък от 1965 г. събира през август хиляди българи от всички възрасти, както и от диаспората от различни места.
Освен на нематериалните културни паметници, ЮНЕСКО поддържа и списък със защитени обекти. България е вписала в него 10 уникални места – 7 културни и 3 природни. Става дума за Боянската църква, Мадарския конник, Казанлъшката гробница, Тракийската гробница в Свещари, Ивановските скални църкви, Рилския манастир, Античния град Несебър, Природния резерват „Сребърна“, Националния парк „Пирин“ и вековните букови гори на Национален парк „Централен Балкан“. Като потенциално достойни бъдещи кандидатури за същия списък вече се споменават имената на уникалния некропол край Варна, в който е открито най-старото обработено злато в света на повече от 6000 г., на солницата в Провадия на около 7600 г., на Перперикон, Хераклея Синтика и т.н.
