В забързаното ни ежедневие рядко намираме време да се огледаме и да оценим красотата, която ни заобикаля. Така често подминаваме и един от най-познатите символи на нашата столица – Лъвов мост.
Хиляди хора преминават край него всеки ден, а малцина се спират, за да си спомнят, че това съоръжение е не само част от градската инфраструктура, но и свидетел на дълбока история, легенди, човешки съдби и първите стъпки на младата българска държава след Освобождението.
Мястото около Лъвов мост е населено още от дълбока древност. Археологически находки от VI–V в. пр. Хр. показват, че районът е бил важен пункт още в Античността. По време на османската власт мостът е известен като „Сандъкли кюпрю“, а реката под него – със страховитото име „Канлъ дере“ или „Кървава река“.
Според легендите това се дължи или на хвърляните във водата тела на защитниците на Средец след падането му, или на множеството касапници и кожарници в района, които оцветявали водата.
Старият каменен мост е наричан от софиянци „Шарен мост“ заради типичните османски червени и жълти шарки. В народната памет остава и историята за заможния „шашав“ Халил, който в плодородна година изкупил огромни количества слама, за да я продаде по-скъпо в следващата, когато реколтата се оказала слаба. С печалбата построил мост и поставил върху него надписите: „С време продадох, мост създадох“ и „Където няма мост – съгради мост“.
Летописите на софийските улици крият и други, по-малко известни страници. Малцина знаят, че малко преди Освобождението в града са обесени четирима софийски книжари, а петият се спасява по чудо.
Смъртните присъди са изпълнени на 15 ноември 1877 година. В София, както и в другите градове на империята, съществува разделение на това къде се екзекутират „приходящите“ престъпници и къде местните.
Така Осъдените от самия град са екзекутирани по мегданите: в местността „Капана“, близо до дюкяна си, е обесен Стоян Недялков Табаков; на вратата на книжарницата край пътя за Бистрица увисва Никола Стефанов Чолака; на „Шарен мост“ е екзекутиран книжарят Георги Стоицев, а Киро Селянина – на Конски пазар.
Никола Чолака е сред най-активните помагачи на Васил Левски в Софийско. Размонашил се и захванал книжарлък, той пътувал от село в село „ала франга“, за да има авторитет пред заптиетата. Той е човекът, който развежда Левски из Шопско, облечен ту като дървар, ту като въглищар, и отговаря пред тайния комитет за три манастира, включително Драгалевския. Негов пръв помощник е Георги Стоицев – Песнопевецът, чиито песни извън църквата били „опасни“, защото възпявали хайдушки подвизи. Именно това предопределя съдбата му.
Стоян Табаков и Никола Вардев държат малък дюкян в Златарската чаршия с тайник за „опасната“ книжнина. По тяхна инициатива, а и заедно с Чолака, Стоицев и Киро Геошев – Кафеджи, започват да разпространяват „Народна песнопойка“ със стари хайдушки песни. Това става причина да бъдат разследвани по подозрение, че влияят върху населението и подготвят съпротива, макар София да не въстава през Априлското въстание.
Донос срещу Георги Стоицев стига до конака. Той е заловен край Радомир, докато се греел на огъня на овчар. Спомняйки си съветите на Чолака – „Заловят ли те – всичко в огъня!“ – той хвърля в пламъците единствената останала книжка, но по погрешка изгаря тескерето си, а песнопойката остава да бъде намерена. При разпит твърди, че я е намерил, но съдът установява истината. Следват арести и смъртни присъди.
В деня на екзекуцията – 15 ноември 1877 г. – Стоян Табаков тръгва пръв, облечен като за празник, и казва: „Не се боя! Бесилката ми е причастие!“. Никола Чолака е обесен пред книжарницата си. Преди това праща човек при бременната си жена Анастасия, за да ѝ каже да излезе, защото искал да ѝ каже „две думи“, но тя – обзета от ужас – не излиза. Последните му думи пред бесилницата са: „Аз роб ще умра, но българският народ свободен ще живее!“.
Тихият песнопевец Георги Стоицев увисва на „Шарен мост“, а Киро Геошев – на Конски пазар. Впечатлени от поведението на осъдените, чуждите кореспонденти описват случилото се; един от тях дори откупува дрехите на Табаков и ги изпраща в музея на мадам Тюсо. Свидетелствата показват, че един от младежите запява „Вятър ечи, Балкан стене“ – песен, която остава неразделна част от легендата за тези събития.
След Освобождението Христо Г. Данов, родоначалникът на българското книгоиздаване, предлага на мястото на някогашния Шарен мост да се изгради паметник на обесените книжари. Така се ражда идеята за нов мост – днешният Лъвов мост – като мемориал в тяхна чест.
Между 1889 и 1891 г. братя Прошек, по проект на Вацлав Прошек, изграждат съоръжението. Бронзовите лъвове, отлети във Виена, символизират силата, смелостта и саможертвата на четиримата книжари. Макар целият мемориален комплекс да не е завършен, мостът се превръща в едно от първите внушителни архитектурни произведения на младата държава.
Не липсват и анекдоти. Една шега твърди, че лъвовете са без езици, за да не разкажат колко пари са „изчезнали“ по време на строежа. Друга легенда предполага, че онемели, за да не говорят за „нощните красивици“, събиращи се в района.
Днес Лъвов мост е едно от най-натоварените кръстовища в София, ключова връзка между Централна гара, Централна автогара и сърцето на града. Но отвъд трафика и ежедневното бързане той остава архитектурен и исторически паметник – свидетел на древност, борби, трагедии и възраждане.
Следващият път, когато се озовете там, погледнете към бронзовите лъвове. Те не са просто украса – те са неми пазители на един град, който многократно е възкръсвал, променял се е и продължава да живее.
Източник: Българска история, Снимки: Иван Шишиев / Facebook
