Мария Мутафчиева или Мери от „Мери Бойс Бенд“, както е по-известна, излъчва онова, което пее, а всеки, който е слушал дори и само веднъж песен на бандата, няма начин да не е повторил много пъти след това. Просто защото техния ритъм е притегателна!
На 21 ноември (петък) от 19:30 ч. в зала „България“ „Мери Бойс Бенд“ ще потвърдят за пореден път това!
Вече три десетилетия групата акумулира и раздава чиста и ударна енергия от сцената, в радио ефира и в душите на хората, израснали с емблематичната „Непознати улици“.
А най-хубавото от всичко е, че този път продължава – и винаги води към дома.
В този разговор Мери е толкова откровена, че в думите й на моменти се улавя магия. Толкова мощна, че е способна да вдъхнови, подобно на генератор, цял един народ, съхранил в съзнанието си най-цветната палитра от житейски спомени.
– Мери, ти си от артистите, които сякаш не следват времето, а го преживяват. Какво остана от първоначалната енергия, с която започна своята музикална приказка?
– Всичко! Генерирам, акумулирам и отдавам музикална енергия през целия си съзнателен живот. За музиката давам всичко, цялото си време, цялата си същност! Обичам я. Аз съм музиката. Пред нея останалите реалности изчезват, стават несъществени.
Тя обсебва цялото ми пространство. Вече дори не мога да слушам музика и да правя нещо друго в същото време – звучи ли музика, цялата съм в нея.
И с годините музиката сякаш заема все по-голямо място от мен, изпълва пълноценно живота ми. Важно е, че живея с музикант и често дори ваканциите и пътуванията ни в чужбина са съобразени с посещения на концерти и фестивали.
Дъщеря ни РИА също се занимава с музика от ранна детска възраст. Това със сигурност добавя стойност върху живота ни в музиката. А той е вече десетилетен, наистина!
През всички тези години грижливо акумулирам и генерирам музикална енергия. Зная, че и като човек на сцената, и като глас и разказвач по радиото или телевизията, и като обществена личност… съм чиста енергия, чиято мисия е да зарежда хората, да ги захранва с живот, с мечти, с вдъхновение и обич.
В приказките всичко завършва щастливо, вярвам, че и в живота е така. Моята музикална приказка е красива и пълна с енергия!
– Времето днес е много динамично. Имаме повече високи технологии, отколкото човешко взаимодействие в ежедневието, изкуствен интелект. Това как се отразява?
– Динамиката на ежедневието сами си я избираме. Често се оправдаваме, че не зависи от нас, но всъщност винаги и на всичко можеш да кажеш „Не“ и да започнеш да я караш по-леко… Винаги можеш да кажеш и „Да“… И аз казвам „Да“ на съвремието ни и на новите технологии! Даже го изкрещявам това „Да“!
Днес много по-лесно се работи в студио, по-лесно е да се сдобиеш с добър музикален инструмент, да отидеш на концерт на любимата си група…
Моят живот изключително много е свързан с човешки взаимодействия – работя в група от хора, създавам и представям музиката си, благодарение на десетки хора, изпълнявам я на живо пред стотици, ежедневно я слушат и изпълняват хиляди… Обаче вече ти казах, аз цялата съм музика.
Не съм на сцената, просто за да бъда известна, а защото обичам да пея, да представям своята музика, своите оригинални идеи на общочовешка тематика и да дам своя личен принос в това изкуство.
Съществуват много хора обаче, които искат на всяка цена да са известни, без значение как ще го постигнат… Само и само да имат последователи и някой непрестанно да ги гледа, са готови по цял ден да мажат с помади изкуствените си лица и коси пред камера…
Изкуственият интелект създава за две секунди изкуствените им песни и после заливат ефира с изкуствените си гласове… Те се превръщат в стандарт и ето това вече не ми харесва! Надявам се някой ден да осъзнаят, че опитвайки се да привлекат изкуствена публика, няма как да напълнят зали!
Казват, че за всеки влак си има пътници, дори за влакчето на ужасите… Все пак се надявам, че живото изкуство ще оцелее във времето! Нали именно то вълнува и ни пренася в по-красива реалност!
Вярвам в човешките идеи и в човешките взаимоотношения, в досега с изкуството и в споделеното с приятели време!
– Ако се върнем 30 години назад, когато се сформира групата, какви емоции ще нахлуят? И лесно ли се работи с човека, с когото се и живее, защото на китарата е твоят съпруг Мирослав? Как се запазва енергията и синхрона толкова години – вие сте все така в оригиналния си състав?
– Преди 30 години със сигурност не сме си представяли, че ще се занимаваме толкова упорито с музика. Лично аз започнах за първи път да свиря в група още в 8-ми клас в Математическата гимназия в Бургас, която съм завършила. След около година мястото ми зае сегашният ни пианист – Илиян.
Миро по това време учеше във Военно-въздушното училище в Долна Митрополия. След завършване се събрахме всички заедно в София и създадохме група. Бяхме студенти, но имаше доста клубове и получавахме много ангажименти.
За първи път свирихме във формация от пет души под името Мери Бойс Бенд през януари 1995 г. и така и до днес. Това, което винаги ни е мотивирало, е любовта към музиката, желанието да свирим заедно, да изкарваме максимално време заедно. Много държим на приятелството помежду ни, на тръпката да свирим заедно, на усещането, че заедно създаваме нещо красиво.
Благодарна съм, че Миро е до мен, защото ме разбира и подкрепя във всичко. Когато имаш подкрепа, се работи лесно – не се налага непрекъснато да се обясняваш и доказваш, не хабиш енергия (за която толкова много говорим) за глупости, а имаш стабилност и свободата да се концентрираш върху истински важните неща.
– Какви компромиси се е налагало да правиш досега – не само в професионален, но и в личен план?
– Не съм правила кой знае какви компромиси. За щастие, не се е налагало. Мисля, че съм диалогичен човек. Не съм голям инат и лесно можеш да се разбереш с мен, дори да не съм на твоето мнение, ако изложиш логични аргументи.
– В музиката на „Мери Бойс Бенд“ винаги е имало усещане за градска поезия, надежда, меланхолия. Къде и в какво намирате вдъхновение днес?
– Аз съм градски човек и имам късмет, че съм родена в морски град. Винаги съм се чувствала гражданин на света, защото морето ти дава усещането, че във всеки момент можеш да бъдеш навсякъде.
Бургас е пристанищен град с кораби, които идват и тръгват всеки ден. Обичам да ги наблюдавам от терасата на родния ни апартамент. Тази гледка е винаги в мен – парка, морето, остров „Света Анастасия“ в далечината…
Намирам вдъхновение във всичко около себе си, в природата, в птиците, цъфналите дръвчета, цветните алеи…, но най-вече – в хората. Човекът е божествено творение. Човешката мисъл, човешкият талант са способни да сътворят уникални шедьоври. Изкуството ме вдъхновява във всичките му форми и проявления.
Има идеи, които ме карат да възкликна от удоволствие, че са хрумнали някому… Това ме прави щастлива, води ме до възхита.
– А как се промениха феновете през годините? И какви емоционални спомени пазиш с тях?
– Когато започвахме да свирим, в средата на деветдесетте, имаше стотици хора, които ни следват всяка вечер в различните клубове. После много хора заминаха в чужбина, ние разредихме клубовете, но започнахме да записваме авторска музика. Тя звучеше по радиостанциите.
В началото на новия Милениум имахме първия си голям хит – „Непознати улици“. Нарекохме така и първия си албум. „Отива си лятото, идва есента“ – това е нашата визитна картичка.
Слушала съм безброй изпълнения на тази песен от какви ли не хора… Тя ни донесе толкова много приятелства. И днес много почитатели идват на концертите на „Мери Бойс Бенд“ предимно заради нея, заради начина, по който песента ги е накарала да се почувстват при първото ѝ слушане. Пазя всяка история, всяка среща, всеки щастлив, споделен с публиката ни момент в сърцето си.
– Има ли още „Непознати улици“? Това е песен, станала част от учебника по музика за 7 клас на издателство „Просвета“ от 2008 г. и от учебник по музика за 6 клас на изд. „Булвест 2000“.
– Песента „Непознати улици“ се пее в училищата, по детски концерти, на откривания на учебни години и в часовете още от създаването ѝ през 2001.
Да, влезе за първи в учебник през 2008 г., после и в други учебници и помагала. „Дългият път към дома“ и „Слънчогледите“ я последваха и се изучават, съответно в 7-ми и 9-ти клас. Те също са сред песните, чиито инструментали от много години изпращаме на деца, за да ги пеят по конкурси и в музикалните школи.
Песните ни се изучават, благодарение на учителите. Те ги преподаваха още преди да влязат в учебниците. Всички харесаха историята за момичето, което се разделя с детството и тръгва по широкия свят да търси мястото си, опознавайки себе си, хората, любовта…
Има толкова много места, толкова много улици за извървяване. Пазя това момиче – детето в себе си.
„Непознати улици“ е хубава песен, която обичам да пея. Нямам търпение да дойде 21 ноември, за да я изпълним с момчетата със симфоничен оркестър на концерта на „Мери Бойс Бенд“ в зала „България“!
– Ако трябва да напишеш песен за днешното време и за нравите, как би звучала тя?
– Не си падам много-много по злободневните песни. Има цели течения в изкуството, които отразяват буквално реалността. Тя, разбира се, прозира в моите песни, но предпочитам да използвам метафори и често избягвам да назовавам нещата с точните имена.
Ще взема пък да напиша такава песен! Понякога е по-лесно да изпееш каквото мислиш, отколкото да го изречеш.
– Извън музиката какво се случва? Какво правиш? Как поддържаш здравия дух в здраво тяло?
– Никога не съм спортувала активно. Освен свиренето на пиано, винаги съм обичала да чета, да се срещам с приятели и да се разхождам в парка. Пешеходец съм. Живея в центъра на София и ходя навсякъде пеша.
Вдъхновяващо е да усещам града, да наблюдавам хората по улиците… Понякога си съчинявам истории за тях, за техните взаимоотношения и вероятни преживелици…
Мечтател съм. Сигурно половината си живот съм прекарала в унес – представям си разни неща, още от дете мислите ми са все в облаците…
Интервю на Анелия ПОПОВА
