Легендите за върколаци са пленили човешкото въображение от векове. Но през 70-те години на миналия век в грузинските гори се разгръща история, която засенчва всички митове.
Съветският етолог Ясон Бадридзе доказва, че човек може да стане един от роднините на вълчата глутница без никаква магия, ръководейки се единствено от научния метод и безграничното търпение.
Какво научи един съветски биолог, живеейки с вълча глутница в продължение на две години, ще ви разкажем днес.
Ясон Бадридзе е роден през 1944 г. в Тбилиси в семейство, далеч от науката: баща му ръководи школа за каскадьорски роли, а майка му е актриса. Не сцената обаче пленява младия мъж, а дивата природа. След като завършва биологичния факултет на Тбилисския университет, той започва да изучава кучета, но бързо осъзнава, че за да разбере истинските инстинкти, трябва да се обърне към техния прародител – вълка.
Решението е смело и непопулярно. В СССР вълците са били смятани за врагове на животновъдството, а кожите им са достигали солидните 50 рубли. Колегите от Института по физиология на Грузинската академия на науките са гледали на идеята му като на странност. Проектът не е получил правителствена подкрепа.
През 1974 г. Бадридзе пътува до природния резерват Боржоми. След като убеждава лесовъдите (по думите му, „с пари и заплаха от бой“) да не нараняват избраното от него семейство вълци, ученият започва безпрецедентен експеримент.
Написани са множество интервюта и документални филми за това как Ясон Константинович става един от членовете на семейството вълци, както и измислена биография „Живот с вълци“ от О. Арнолд. Биологът структурира навлизането си в семейството на сивите хищници през няколко етапа.
Първо, той разузнава всички вълчи пътеки, след което започва да приучава вълците към миризмата си, като хвърля по пътеката парчета плат, които е носил върху тялото си в продължение на няколко дни. След това започва да поставя сурово месо върху тези парчета.
Когато вълците започнали да ядат или заравят месото, ученият осъзнал, че е време да се представи. Той устроил засада на двойка възрастни вълци (водачът и бременната му партньорка търсели леговище, за да отгледат малките си) и се приближил до тях по пътеката.
Вълчицата останала права, докато вълкът се приближил, погледнал непознатия, след което издал характерен хъркащ лай, оголил зъби и… продължил напред. Вълкът осъзнал, че мъжът няма намерение да атакува или да бяга, сметнал го за безобиден и това можело да се счита за победа.
Джейсън последвал двойката и започнал да живее сред вълците. Той вървял с тях през гората, спал там, където спяла глутницата (биолозите наричат това място, където се събира цялото сиво семейство, „място за срещи“) и дори ловувал с тях.
Той наблюдавал много неща, които никога не могат да се видят, освен в дивата природа: как кученцата излизат от леговищата си за първи път, как вълците „договарят“ помежду си за графиците за лов, как се грижат за болните и възрастните.
Глутницата, в която живееше Джейсън, се състоеше от зрял мъжки и женски пол, стар вълк, доживяващ последните си години, и млади вълци от по-нисък ранг, наречени „переярки“. Ученият им даде имена (за свое удобство, разбира се) – Нестор, Гурам, Манана…
Той видя, че семейството на вълците има твърда структура и ред, които позволяват на животните да оцеляват възможно най-ефективно. Старецът не ловува, но той е този, който сигнализира кога е време глутницата да си тръгне.
Вълците „общуват“ помежду си – лаят, хленчат, търкат носове, осъществяват зрителен контакт – и в крайна сметка някак си се разбират, може би дори телепатично. Носят храна на тези, които не могат да ловуват – старец, бременна женска.
Веднъж млад вълк дори донесъл храна на самия Джейсън, който с контузен крак легнал и не ловувал. Вълците прогонват прекалено агресивните и свадливи индивиди от глутницата; Джейсън е бил свидетел на този инцидент.
Джейсън най-накрая осъзнал, че е приет като един от тях, когато след лов на елен, глутницата му позволила да отреже няколко парчета месо от ребрата – те споделили плячката с него! Друг инцидент се случил, когато, връщайки се от лов, глутницата се натъкнала на мечка, която се нахвърлила право върху Джейсън. Вълците обикновено избягват мечки, но в този случай вълците спасили своя двукрак приятел.
И накрая, Джейсън се научил да вие като вълк. Когато глутницата изнасяла нощните си концерти, той виел заедно с тях и скоро осъзнал, че този вой е мощен език за комуникация на сивите хищници и че всяка глутница има свой собствен отличителен стил на „пеене“.
Връщайки се към хората две години след началото на експеримента си, Джейсън Бадридзе защитил първо докторската си, а след това и докторската си дисертация за вълците. Днес той е един от най-авторитетните експерти по тези хищници не само в Грузия, но и по целия свят.
Той продължил изследванията си върху вълците в продължение на много години, като построил огромно заграждение и отгледал там малки вълчета, загубили родителите си.
