Невероятната история на Светлана, която започна да отмъщава на съпруга си в момента, в който разбра, че той ѝ изневерява с по-млада колежка
Март. Петък вечер.
Стоя на печката и пържа пържоли. Чувам Коста да говори по телефона в коридора.
– Не, котенце, днес не мога. Ще вечеряме у дома .
Тя замръзна с вилица в ръце. „Коте“?
– Ще се видим утре. Да, и ти ми липсваш. Целувки.
Котенце. Целувки. Липсваш ми.
Той влезе в кухнята и се усмихна.
„Мирише толкова вкусно! Любимите ми пържоли!“
— Любимите ти — кимнах аз. — С кого говори?
„С Петрович. Нещо, свързано с работата.“
С Петрович. Котенце?!
Седнах на масата както обикновено. Слушах го да говори за работа. Кимнах и се усмихвах. Но вътрешно всичко потъна. След вечеря той отиде да се изкъпе. Остави телефона на нощното шкафче.
Знам паролата – рожденият ден на дъщеря ни.
Отворих съобщенията. Свържете се с „П“ — Петрович, следователно.
Последни съобщения.
„Скъпа, кога ще те видя?“
„Липсват ми ръцете ти.“
„Съпругът ми е в командировка, ела на гости.“
Снимка: Shutterstock
Снимка. Млада жена по бельо.
Павлина. Счетоводителка от неговия отдел.
Двадесет и осемгодишна. Омъжена.
Тя е омъжена. И има афера със съпруга ми.
Прелистих още. Кореспонденцията продължаваше от три месеца. Обяди. Хотел в покрайнините. „Обичам те.“ „Ти си единствената ми.“ Оставих телефона. Върнах се на мястото си, седнах на леглото и се замислих.
Какво трябва да направя? Да направя ли сцена? Да го изгоня ли?
Не. Няма. Имам по-добър план.
Събота сутринта. Коста се приготви за риболов. „Ще отида с Петрович. Ще се върна скоро.“
„Давай“, усмихнах се аз. „Приятен риболов.“
Той си тръгна. А аз седнах пред компютъра. Отворих файл, който пазя от дълго време — семейният бюджет.
Спестили сме прилична сума за петнадесет години. Апартаментът е съсобственост. Вилата е регистрирана на мое име, подарък от родителите ми. Колата е негова. Сметките са общи.
Добре. Започваме изненадваща операция.
Понеделник. Бях с един адвокат. Моята приятелка Марина, ние сме приятелки още от колежа.
— Марина, имам нужда от консултация. Поверително.
— Какво се случи?
— Развеждам се. Но съпругът ми още не знае.
Обясних ѝ ситуацията. Марина ме изслуша и кимна.
„Умна си, Светлана. Добре, че не се вълнуваш толкова.“
„Помогни ми да направя всичко както трябва.“
„Ще го направим. Но ще отнеме време.“
„Имам време. Шест месеца достатъчни ли ще са?“
„Повече от достатъчно.“
Направихме план. Подробен, прецизен. Документи, имущество, пари — всичко е взето предвид. Вкъщи съм просто обикновена жена. Готвя, пера, усмихвам се.
Коста е щастлив — жена му не го притеснява, нито му задава въпроси.
– Светлана, напоследък изглеждаш особено.
– Наистина ли? Може би е пролет.
– Вероятно. Красива си.
„Хубаво. И въпреки това тичаш към по-млада жена, нали“… мисля си вътрешно аз.
Снимка: Shutterstock
Април
Прехвърлих вилата на майка ми — с договор за дарение. Коста не гледа документите — той ми вярва.
Открих сметка в друга банка. На мое име. Бавно започнах да прехвърлям там пари от съвместната сметка. Малко по малко — пет хиляди, десет хиляди. Неусетно. Коста не проверява — винаги аз съм се занимавала с финансите. Той ми има доверие. Заедно сме от петнадесет години.
Май. Продадох бижутата си – тези, които той ми даде.
Злато, диамантени обеци, верижка. Казах, че му ги давам да ги почистят при бижутер.
„Отнема им много време да почистят нещо толкова дребно“, отбеляза той един ден.
„Трудна работа е. Стари бижута.“
Напуснах работа. Но не казах на Коста. Излизах сутрин, както обикновено, и се връщах следобед. Търсех си работа в друг град. Намерих. Друг град, по-ниска заплата, но всичко останало е чудесно. Реших да се преместя там от септември.
Юни. Дъщеря ни завършва училище и отива на почивка при приятелка в друг град. Ще бъде там един месец.
Коста беше трогнат: „Нашето малко момиченце порасна.“
„Тя е пораснала. Стана независима.“
Добре, че я няма. Няма да й се налага да гледа какво ще се случи след това. Продадох колата. Старата си, тази, която си купих сама, и му казах, че е на ремонт.
Взимам автобуса до градската библиотека, където прекарвам дните си в четене и почивка.
Юли. Започнах да си изнасям нещата.
Една торба, после торба след торба. Занесох ги на майка ми.
„Светлана, какво планираш ?“ – притесни се мама.
„Ще се разведа с Коста.“
„Защо? Какво се случи?“
„Той ми изневерява. Поне от три месеца. Може би и повече .“
Мама се изправи и хвана сърцето си.
– Боже! И ти мълчиш?
– Мълча. Приготвям се.
– За какво?
– За нов живот. Без него.
Мама ми предлага да му простя, заради детето, заради 15 години брак, а аз дори не искам да я слушам… Накрая тя застава на моя страна, плаче, прегръща ме и казва: Боже, дъще, как ще се справиш сама?
„Не съм сама, мамо. Имам теб. Имам дете. И имам себе си.“
Снимка: Shutterstock
Август. Последният месец на подготовката.
Документите за развод са готови — Марина е попълнила всички документи. Парите са събрани — натрупа се сериозна сума. Нещата ми са при мама. Билетът е закупен.
Коста не забелязва нищо. Той е щастлив. Редовно се среща с приятелката си два пъти седмично .
„Риболов“, „Корпоративно парти“, „Среща“.
— Светлана, какво има за вечеря?
— Кюфтенца. Любимите ти.
— Ти си най-добрата жена на света!
Най-добрата, тази, която заменяш с по-млада.
30 август. Денят с главно „Д“.
На сутринта Коста се приготви за работа . Щастлив и доволен.
Вечерта той имаше среща с Полина — видях на телефона му.
– Довиждане, скъпа. Ще остана до късно тази вечер.
– Добре. Приятен ден.
Той ме целуна по бузата и си тръгна.
И започнах с последните приготовления .
Документи за развод в папката. Молбата е написана. Ключовете за апартамента са на масата. Сватбеният пръстен е до него. Писмото е в плика.
„Коста, знам всичко за Полина. Знам от три месеца, може би и повече. Документите за развод са в папката. Подпиши ги и ги изпрати на адвоката. Вилата вече е на майка ми. Нямаш пари в банката – мои са.“
Продай апартамента — половината е моя по закон.
Не е нужно да плащаш издръжка за детето — детето ни е пълнолетно.
Не ме търси. Нямаме за какво да говорим. Живей щастливо с Полина.
Светлана
П.С. Пържолите са в хладилника. Последните“.
Снимка: Shutterstock
Извиках такси. Останаха само два куфара. Огледах апартамента. Живях тук петнадесет години. Мислех си, че ще е завинаги.
„Довиждане “, казах на празните стени.
На летището седнах и зачаках полет, който щеше да продължи три часа. Седнах в едно кафене и поръчах кафе. Телефонът звънна. Коста. Не отговорих.
Звъни отново. И отново. И отново.
Започнаха да пристигат SMS съобщения:
„Светлана, що за шега е това?“
„Къде си?“
„Обади ми се веднага!“
„Ще се обадя в полицията сега!“
Написах само едно нещо:
„Това не е шега. Сериозно е. Довиждане.“
Изключих телефона и хвърлих SIM картата в кошчето. Вече имах готов друг номер. Спах спокойно и дълбоко в самолета. За първи път от шест месеца не бях тревожна и не се страхувах.
Нанесох се в новия си апартамент, разопаковах си багажа и оставих сълзите си да се стичат. Това е. Краят. Започва нов живот.
Три дни по-късно отидох на работа. Библиотеката беше огромна, модерна, а служителите бяха приятелски настроени.
— Светлана? Чакаме те!
— Радвам се.
— Хайде, ще те заведа у дома ти.
Работата беше всичко, от което се нуждаех в момента.
Седмица по-късно се обадих на майка ми.
„Скъпа, как си?“
„Добре, мамо. Настанявам се.“
„Слушай, Коста идва у дома…“
— Какво искаше той?
— Той ме пита къде си, не исках да му казвам.
— И не му казвай, моля те.
— Скъпа, той изглежда ужасно.
— Негов проблем.
Писах на дъщеря ми. Дадох ѝ новия си номер. „Скъпа, добре съм. Работя в нов град. С татко ти се развеждаме. Съжалявам, че се случи. Ела на гости, когато искаш.“
Обичам те.
Отговорът дойде бързо:
„Мамо, разбрахм всичко. Татко се обади и ми каза. Постъпи правилно. Той не те оцени. Ще дойда за празниците. Обичам те.“
Моето умно малко момиченце. Тя разбира всичко.
Октомври.
Обичам работата си. Колегите ми са страхотни. Записах се на йога — винаги съм мечтала да го правя. Свалих пет килограма. Не нарочно, просто се случи от само себе си. Стресът изчезна и хранителните ми навици се подобриха .
Купих си нова рокля. Ярка, лятна. Никога не съм носила такава рокля у дома — Коста не харесваше ярки цветове.
Поглеждам се в огледалото и не се разпознавам . Изглеждам по-млада, по-свежа. Очите ми блестят.
Това съм аз. Истинската аз.
Ноември. Обади се непознат номер.
– Светлана?
– Да.
– Аз съм, Марина, твоят адвокат. Обаждам се относно развода.
— Случи ли се нещо?
— Съпругът ти отказва да подпише документите.
— Защо?
— Той казва, че иска да поговорите. Да се помирите.
– Твърде късно е. Ще трябва да се обърне към съда.
— Той заплашва да те потърси.
– Нека търси. Планетата е голяма.
Снимка: Shutterstock
Декември. Нова година наближава.
В компанията се подготвя корпоративно парти.
— Светлана, ще дойдеш ли?
— Разбира се!
— Сама или със съпруга си?
— Сама. Но весела!
Смеят се. Обичат ме тук.
За три месеца станах една от тях.
Срещнах професора на корпоративно събитие. Той преподава история на изкуството. Казва се Андрей. Той е на четиридесет и пет години и е разведен.
– Мога ли да те изпратя до вкъщи?
– Аз живея далеч.
– Имам кола. И имам време.
Той ме изпрати. Проведохме приятен разговор за книги и рисуване .
– Може би някой път бихме могли да пием кафе?
– Може би.
Не бързам. Още е рано. Нека душата ми си почине.
Дъщеря ми дойде за празниците.
– Мамо, ти си толкова различна! Толкова си красива!
– Хайде де.
– Не, наистина! Ти блестиш!
Показах ѝ града, улиците, апартамента, всичко, което все още беше ново за мен.
— Мамо, мога ли да се прехвърля в местния университет тук, в града?
— Разбира се, ако искаш.
– Ще го направя. Трудно е с татко. Той е ядосан.
— Ядосан?
– Да. И пие. Полина го напусна.
„Напуснала го е? Защо?“
— Съпругът ѝ разбра. Избухна скандал. Тя се върна при съпруга си.
Така работи кармата.
– Съжаляваш ли баща си?
– Не, мамо. Той е виновен.
Снимка: Shutterstock
Януари. Делото приключи. Моят адвокат ме представляваше.
Разведохме се. Имотът е разделен. Коста не иска да продава апартамента; купува моя дял. Парите ще пристигнат след месец. Добри пари.
Достатъчно за апартамент. Приличен двустаен апартамент. За дъщеря ми и мен.
Февруари. Свети Валентин.
Андрей донесе цветя. Бели рози.
„Просто знак на внимание“, казва той спокойно.
„Благодаря. Прекрасни са.“
Андрей е интересен и умен. Той не се натрапва, нито бърза. Ухажва деликатно.
Март. Точно една година, откакто разбрах за аферата.
Седя си в апартамента — най-накрая си купих апартамент с две спални.
Дъщеря ми подготвя документите си за преместване в новия факултет.
Телефонът звъни.
— Здравей.
— Светлана? Коста е.
— Здравей.
— Някак си успях да се сдобия с номера ти… Моля те, прости ми.
— Да простя за какво?
— За всичко. За Полина, за лъжите.
— Прощавам ти.
– Наистина ли? Светлана, искаш ли да се върнеш?
— Не.
— Но защо? Промених се!
– И аз се промених. Станах различна.
— Светлана, ще умра без теб!
– Коста, ти си възрастен мъж. Ще се справиш.
— Имам проблеми с работата. Пия.
– Лекувай се, какво да ти кажа.
— Как мога да живея без теб?
– Лесно. Ето аз как живея без теб и всичко е наред…
— Имаш ли си някого?
– Може би да, може би не. Вече не е твоя работа.
— Светлана…
— Довиждане. Не се обаждай повече.
Веднага блокирах номера му. Стига. Приключих с него завинаги.
Андрей дойде у мен вечерта, донесе вечеря със себе си.
„Светлана, мислех си…“
„За какво?“
„Може би трябва да живеем заедно? Имам апартамент с три спални. Дъщеря ти ще има собствена стая .“
— Андрей, твърде рано е.
— Защо твърде рано? Не сме на двадесет години.
– Точно така. Така че няма бързане.
— Виждаме се от почти година.
— И ще се забавляваме още една година. А после ще видим.
Той се усмихна. Не беше обиден .
„Права си. Ще почакам.“
Добър човек. Истински мъж. Но нека издържи проверката на времето .
Април. Дъщеря ми дойде и се нанесе.
– Мамо, толкова съм щастлива ! Сега сме заедно !
– И аз, скъпа.
Тя бързо свикна с новия си преподавателски състав, намери си компания…
— Мамо, момчетата тук са толкова готини!
— Наистина ли?
– Да! И Андрей е страхотен! Всички момичета са луди по него.
— Защо?
— Той е красив, умен. И е лудо влюбен в теб !
Хубаво. Твърде хубаво. Но предпазливостта не вреди.
Май. Две години от началото на историята .
Седя на балкона и пия кафе. Животът е неописуемо красив. Обичам работата си, дъщеря ми живее с мен, до мен е добър мъж, имам достатъчно пари, за да живея. И най-важното е, че имам спокойствие и честност. Никой не ме лъже, никой не ми изневерява и не ме нарича „котенце“, а след това води друга жена на ресторант.
Чух от приятел, че Коста е с лошо здраве, пие, че е загубил работата си, сега продава апартамента си и се мести да живее при майка си. Не ми е жал за него. Всеки сам избира. Той избра Полина, аз избрах себе си. И направих правилния избор!
Редактор: Петя Иванова
