В края на 70-те години, София изглежда спокойна и подредена. Но под привидната тишина, в сенките на кварталите, се разиграват събития, които никога не достигат до официалните хроники.
Става въпрос за серия убийства на жени, които разтърсват столицата и оставят следа в криминалната история на България, пише soc.bg.
В тъмните междублокови пространства започва да се носи шепот. Жените се прибират по-рано. Мъжете гледат нервно през рамо. Родителите изискват дъщерите им да съобщават часа и маршрута си. София вече не е същата.
През октомври 1979 г., в покрайнините на София, близо до Курило, е открито тялото на 19-годишна жена. Според официалните документи, тя е описана „с леко поведение“.
Причината за смъртта е 35 удара с нож в областта на шията, гърдите и гърба. Следователите са потресени от жестокостта на престъплението. Насилието е било брутално и предумишлено.
Въпреки това, медиите премълчават събитието, а информацията за убийството се разпространява основно чрез слухове и неофициални канали.
Още жертви – сходни убийства
Следва втората жертва – около половин година по-късно. Този път – млада служителка от държавно предприятие, която така и не се прибира от смяната. Намират я в изоставена постройка в покрайнините на квартал „Надежда“. Раните, методът на нападение, психологическият профил – твърде сходни. Но официално връзка между случаите няма.
Третата жертва вече разклаща полицейското спокойствие. Столицата шепне: „Нищо не пише във вестниците, но хората знаят…“ По пейките в парковете, в трамваи и тролеи започват разговори, започващи с: „Чу ли? Някой дебне…“ Слуховете говорят за „чудовище“, „болен ум“, „звяр от тъмното“.
През следващите месеци, са открити още тела на млади жени в различни части на София. Всички те са убити по сходен начин – с множество прободни рани, оставяйки след себе си ужасяващи сцени. Въпреки усилията на органите на реда, извършителят или извършителите остават неизвестни.
Сцената винаги е една и съща – слабо осветени участъци, периферни квартали, лесен достъп до бягство. Жертвите – предимно млади жени, често в късните часове, винаги сами. Разследващите криминалисти описват профила на извършителя като „методичен, наблюдателен, познаващ маршрути, навици и изходи в тъмното“.
Избягват безлюдните места
Обществото е в шок. Жените започват да се прибират по-рано, да избягват тъмните и безлюдни места, а родителите стават по-предпазливи относно маршрутите и времето, което техните дъщери прекарват извън дома. Информацията за убийствата се разпространява основно чрез слухове и неофициални канали.
Случаите са поверени на специално създаден отдел на Криминалната милиция. Разпитват се свидетели, проверяват се множество лица със сходни профили – от психично болни до самотници с криминално минало. Обаче извършителят сякаш е фантом – идва и изчезва в ритъма на града.
Политическата обстановка в страната налага цензура и контрол върху информацията, което допълнително усложнява работата на органите на реда. Вестниците мълчат. Телевизията говори за реколти и международни другарски срещи. Страхът се разпространява невидимо – от ухо на ухо. Въпреки усилията на разследващите, случаите остават неразкрити.
Убийствата спират
С времето убийствата спират. Дали убиецът е напуснал страната? Дали е бил заловен за друго престъпление? Или – най-страшното – дали просто е чакал нов подходящ момент?
По-късно, години след промените, бивши криминалисти ще се съгласят , че това е бил един от най-мракобесните и трудни за разкриване случаи през онези години. Ще признаят, че по оперативна линия се говорело за „поне шест жертви“. Ще кажат също, че обществото е трябвало да бъде „пазено от паника“.
Но никога няма да дадат име.
Вероятно, в архивите на МВР още стои досие, пожълтяло от време и пълно с неразгадани въпроси…
Серията от убийства на жени в София в края на 70-те и началото на 80-те години остава една от най-мрачните и неразкрити глави в криминалната история на България.
Въпреки усилията на органите на реда, извършителите така и не са заловени, а случаите остават в архивите, скрити от общественото внимание. Тези събития подчертават не само жестокостта на престъпленията, но и ограниченията, с които се сблъскват разследващите в условията на тоталитарен режим.
