Сърдечни поздравления и благословия. Мнозина ги получават по фейсбук. Изненадани са. Защото добрите думи са дошли от една жена, която повечето от тях не са срещали никога. Странното е, че и тя не ги познава, но… който търси, намира.
Във фейсбук човек може да открие рождените дати на хора, за чието съществуване въобще не е подозирал. Но коя е тази любезна дама с добро сърце, която ден след ден доставя радост на толкова много хора? И защо го прави с такова упорство? За да си отговорим на тези въпроси, трябва да се върнем десетилетия назад. В Перник.
Малката Руми била на 3-4 години, когато тръгнала с баба си на църква. Харесвало й всичко, което се случва там. С времето решението й да се посвети изцяло на служение на Бога ставало все по-категорично. Вече гимназистка, потърсила за съвет една от старите монахини. Но това, което чула от нея, не било онова, което очаквала.
“Сега не е време да се монашиш. Върви да учиш, да правиш кариера, създай семейство и после сторвай онова, което иска душата ти”, казала й тя.
Доверила се на мъдростта
Животът тръгнал натам, накъдето го повела съдбата. Завършила средно образование, после “Педагогика и квалификация в сферата на извънкласната работа с деца” в Софийския университет “Свети Климент Охридски”. Старата, още ученическа любов към писането пламнала отново. Ръцете я засърбели и хукнали по клавишите на компютъра. Това не се лекува. Изпълнила и другата заръка на старицата. Омъжила се и родила двама сина.
През 2004 г. Румяна Борисова е репортер в пернишкия “Градски вестник”. По-късно става кореспондент на “Стандарт”. По това време Перник не бил райското място, в което царували спокойствие и благодат. “Винкело” и бандитските закони господствали над държавните. Събитията пращали репортерите при кметовете, които ги черпели с кафе, а поетите, които ги дарявали с последните си книжки, при престъпниците…
За тях романтиката била непознато чувство, а журналистите ги бодели като тръни в петите. Редакциите обаче не се интересували от тези подробности. Те искали да знаят всичко: за поредното убийство, за снощната мафиотска акция и партиен митинг. И по-малко – за Бог.
Но светският живот ни най-малко не помрачил онова желание, което Руми носила като дете. Между дописките тя чакала. Убедена, че денят ще дойде.
Църногорският манастир “Свети безсребреници Козма и Дамян” край село Гигинци се превърнал в нейно духовно убежище
Всеки свободен час тя бързала натам. Вършела всичко, което е нужно. Старала се да е полезна на игумена архимандрит Никанор, на братството и гостите на манастира. За мнозина познати било странно да я срещнат облечена в черно и с покрита глава, след като ден преди това я виждали с касетофон в ръка на поредното медийно събитие.
Така минават годините послушание: в църквата, на волана на автомобила, в писане на поредния материал.
26 юни 2025 година. За това, което се случило в този ден, на сайта на храма пише: “По време на богослужението бе извършено пострижение в монашески чин на божията рабиня Румяна, на която й бе дадено духовното име Павла. Послушницата бе водена под мантия от монахиня Рахила, населница на манастира “Св. Възнесение Господне”, с. Горна Врабча, Радомирска духовна околия”.
Най-после колелото направило пълния си кръг. Светската професия обаче не е забравена. Докато чака назначение за служение в друг манастир, Павла работи како експерт “Връзки с обществеността”. Заедно с това поддържа сайта на манастира. Посреща непознати. Отговаря на въпроси: Как се става монахиня? Как минава денят ви. Каква сте била преди това?
“Бях журналист, но намерих призванието си като монахиня”, отвръща.
Цял живот се е занимавала с благовестие.
Повечето гледат странно.
Как на 63 години човек има кураж да обърне гръб на целия си минал живот?
– Изборът ми не е станал изведнъж – отвръща. – Винаги съм имала тази нагласа. Никакви съмнения, угризения, колебания. Чувствам се на седмото небе, във вътрешна хармония и пълно разбиране от близките ми.
Същата година дошло очакваното назначение: игумения на храма “Света Петка” в Пернишкия квартал “Калкас”. Според преданието за последно на това място е имало манастир през 1393 г. Османлиите го превръщат в руини. Но хората не го забравят. Векове съхраняват паметта за обителта.
Когато пристига, за да поеме новото си служение, игуменията заварва добре обгрижван храм и стара сграда от плет и кал, която не била обитаема. Постройката, правена в края на 19-и век, била ползвана през годините за училище, за читалище, но в момента не ставала за жилище. Място за отчаяние обаче няма. А и не е в стила на монахиня Павла. С помощта на добри хора успява да създаде някакви условия за живот. Има къде да подреди книгите си, да постави компютъра. Превръща социалните мрежи в свой помощник. Разказва за храма, моли за помощ, кани християните за поредната молитва.
И ето че стигнахме до там, от където започнахме. Монахиня Павла открива сметка на манастира в банка с надежда да получи финансова помощ за възстановяване на светата обител. Отговор от институциите не идва, но един ден Павла с изненада установява, че в манастирската сметка са постъпили пари. Добри хора внасяли малки суми, анонимно, без да се хвалят и съобщават за това. Монахинята взела имената им от банката и започнала да ги споменава с благодарност в личната си молитва.
Помислила да оповести публично имената на дарителите, но се въздържала, за да не им отнеме наградата от Бога. Обяснява, че в Библията е казано: “А ти кога правиш милостиня, нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната, та милостинята ти да бъде скришом и Господ, който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве”. С желанието си да благодари публично на анонимните дарители игуменката започва да благославя във фейсбук хората, на които е открита рождената дата. Да са честити. И да имат радост. “Непознати човеци си направили труда да помогнат на манастира с лични средства и така да засвидетелстват внимание, та честитката за ЧРД е най-малък жест”, обяснява Павла.
Днес за старите си колеги Румяна Борисова си остава тяхната Руми, за майка си – любимата дъщеря, за синовете си – майка, за внуците най-добрата баба, за миряните от квартал “Калкас” и околността игуменката Павла… А за всички: една достойна жена, която бурите и халите на дните и годините не можаха да отклонят от пътя й. А той цял живот я е водил към Бог.
Мечтае за магерница и много гости
Около църквата в Калкас има молитвена скала и образувание, назовавано от местните “провиралка”. То досущ прилича на това край гроба на св. Иван Рилски. Мястото е било запуснато, доскоро обрасло с храсти. Хората от квартала разказвали как като деца са минавали през скалата.
Църквата в двора на манастира е добре поддържана от местната общност. Възстановена е в средата на 20-и век от покойния отец Павел. Спомнят си го като много добър и свят човек. Заради това семействата в квартала са кръщавали поне едно от децата си с неговото име като знак на уважение към личността му.
Монахиня Павла изработва различни изделия и продукти, сред които броеници, гривни, билкови ракии, ликьори, сладка, сиропи и мазила. Средствата от тяхната продажба отиват за възстановяването на светата обител. Мечтата й е в двора да се изгради магерница, където хората да се събират на различни християнски празници. Манастирът “Св. Петка” е отворен за посещение всеки ден от седмицата. В храма към него се правят и кръщенета.
Банкова сметка на манастира:
BG41BUIN9561 1000727819
Исак ГОЗЕС
